Сан Феличе

Един ден кралят заповяда да се организира голям парад на неговия любим полк в равнината Портичи под Везувий, тази вечна заплаха за разрушение и смърт. Разпънаха разкошни палатки, а от двореца донесоха вина от всички краища и най-разнообразни храни.

В една от палатките беше кралят, облечен като гостилничар — с бели платнени панталони и палто, с традиционната бяла платнена шапка, с червен копринен колан, на който висеше не сабя, с каквато Вател110 си бе прерязал някога гръкляна, а голям кухненски нож.

Кралят се чувстваше толкова удобно в този костюм, че би желал да го носи през целия си живот.

Десет-дванадесет келнери, облечени като него, очакваха заповедите на господаря, за да обслужват офицерите и войниците.

Всички бяха дворцови велможи, аристократи, вписани в златната книга на Неапол.

Другата палатка се заемаше от кралицата, облечена като оперетна гостилничарка — светлосиня копринена пола, дълга блуза, извезана със златна сърма, и алена престилка със сребърна везба; коралови обици, гривни и огърлица; с полугола гръд и ръце, с ненапудрена разкошна коса, която лъщеше като златен сноп, напомняща — под ясносинята мрежа — водопад, готов да разруши бента.

Десетина млади придворни дами, облечени като оперетни камериерки, с кокетната изисканост и изкуство, изтъкващи естествените им предимства, образуваха летяща рота, по-прекрасна от тази на кралица Екатерина Медичи.

Но както вече казахме, при този маскарад без маски беше маскирана само любовта. Докато се движеше между масите — откривайки крайчеца на очарователния си крак — Каролина докосваше с полата си униформата на един млад капитан, който, без да отделя поглед от нея, прибираше и притискаше до сърцето си всяко цветче, паднало от корсажа й, когато тя му наливаше вино. Уви! Едно от двете сърца, туптели тоя ден в ритъма на една и съща любов, бе вече угаснало; другото туптеше още, но вече с желание за мъст, със злобни надежди.

Нещо подобно бе ставало преди десет години в малкия Трианон111 и също такава комедия, само че без участието на груба военщина, беше разигравана от френския крал и кралица. Кралят беше мелничар, кралицата мелничарка, а мелничарският слуга, все едно дали беше Дийон или Коани112, не отстъпваше на княз Караманико по елегантност, красота и дори по благороден произход.

Както и да е, пламенният темперамент на краля не се спогаждаше със съпружеските своеволия на Каролина и той подаряваше на други жени любовта, която собствената му съпруга отхвърляше; но Фердинанд беше толкова слаб пред кралицата, че понякога не можеше да запази в тайна дори изневерите си; тогава не от ревност, а за да не би някоя съперница да й отнеме влиянието, към което тя се стремеше, кралицата се преструваше, че изпитва чувство, каквото всъщност не съществувате, и сполучваше да изпрати в изгнание жената, чието име бе узнала от краля. Така стана с херцогиня Лучано, която самият крал бе издал пред жена си, и кралицата изгони в именията й. Възмутена от слабостта на височайшия си любовник, херцогинята се преоблече като мъж, причака краля и го обсипа с укори. Кралят призна вината си, коленичи пред херцогинята, поиска й хиляди извинения; но въпреки това тя бе принудена да напусне и двора, и Неапол, с една дума, да се оттегли в своите земи, откъдето кралят я върна едва след седем години!

Обратното поведение предизвика почти същото наказание за херцогиня Ди Касано Сера. Въпреки настойчивото ухажване на краля тя упорито се съпротивляваше. Еднакво бъбрив за неуспехите, както и за успехите си, кралят призна пред кралицата на какво се дължи лошото му настроение; Каролина, която смяташе всяка прекалена добродетел за жив укор към самата нея, накара да изгонят херцогиня Ди Касано Сера заради съпротивата й, както бе накарала да изгонят херцогиня Ди Лучано заради слабостта й.

Този път кралят не й се противопостави.

Но понякога и кралското търпение се изчерпвате.

Един ден, като нямаше случайно повод да се сърди на някаква фаворитка, кралицата се разсърди на един кралски любимец: на херцог Д’Алтавила, от когото смяташе, че има повод да се оплаква; и тъй като том избухнеше и престанеше да се владее, кралицата не пестете обидите, тя се забрави дотолкова, та обвини херцога, че заплаща благоволението на краля с услуги, недостойни за един благородник.

Дълбоко засегнатият херцог Д’Алтавила се яви веднага при краля, разказа му случката и помоли за разрешение да се оттегли в именията си. Разгневеният крал отиде още същия миг при кралицата; обаче вместо да го укроти, тя още повече го раздразни със своите хапливи отговори; тогава, макар че тя беше дъщеря на Мария-Терезия, а той — Фердинанд Бурбонски, кралят й удари такава плесница, каквато би изплющяла от ръката на хамалин по бузата на някоя хамалка.

Кралицата се затвори в покоите си, разсърди се, развика се, разплака се; но този път Фердинанд не отстъпи и тя бе принудена да помоли самия херцог Д’Алтавила да я помири с височайшия й съпруг.