Сан Феличе

Вярно е, че Мария-Каролина даде на държавата престолонаследник още в петата година след брака, а едва към 1774 започна да използва запазената привилегия.

Дотогава, заслепена от самоизмамите, които упорстваше да поддържа, тя се надяваше, че ще може да превъзпита напълно съпруга си; това й се струваше лесно, защото знанията й бяха поразили Фердинанд. След като чуеше Каролина да разговаря с Танучи и с малцината образовани придворни, кралят се удряше смаяно по главата и казваше:

— Кралицата е всезнаеща!

По-късно, когато видя къде го водят тези знания и как го отклоняват от пътя, по който би желал да върви, той добавяше към „кралицата е всезнаеща!“ и следните думи:

— И все пак върши повече глупости от мене, макар че аз съм магаре!

Но въпреки това започна да попада под влиянието на този по-голям ум и се съгласи с предложените уроци: тя го научи буквално, както вече казахме, да чете и да пише; но не успя да го научи на изисканите обноски на северните страни, където водата би трябвало да е не само потребност, но и удоволствие; на женската слабост към цветя и парфюми, необходими за тоалета; на приятния, нежен разговор, напомнящ ромона на поток и чуруликането на славей или синигер.

Фердинанд се чувстваше принизен от превъзходството на Каролина; Каролина се отвращаваше от грубостта на Фердинанд.

Вярно е, че това превъзходство, безспорно в очите на пристрастния съпруг, би могло да бъде оспорвано от истински образовани хора, за които бъбренето на кралицата се дължеше само на една повърхностна начетеност, толкова по-широка, колкото е по-плитка. Може би, ако я преценим, както заслужава да бъде преценена, ще намерим, че тя умееше повече да приказва, отколкото да разсъждава, и притежаваше главно педантизма, присъщ на князете от лотарингския дом, така дълбоко вкоренен у братята й Йосиф и Леополд: Йосиф говореше постоянно, без да остави на другите време да му отговорят; а Леополд, като същински учител, изглеждаше създаден повече да държи в ръка наказателната пръчка на Орбелий107, отколкото скиптъра на Карл Велики.

Такава беше и кралицата. Тя имаше един красиво изписан бележник, където лично бе преписала сентенции на мислители от Питагор до Жан-Жак Русо, и когато трябваше да приеме хора, на които желаеше да направи впечатление, преглеждаше този бележник, като използваше според случая някои от преписаните мисли.

Странното е, че макар да се представяше за много умна, кралицата не беше чужда на всички народни суеверия, вълнуващи неаполитанското простолюдие.

Ще посочим само два примера от тази суеверност; в книгата, която сме се заели да напишем, ние трябва да представим не само крале, князе, придворни люде, готови да жертват живота си за един принцип, и хора, жертващи всички принципи за злато и благоволения, по и един непостоянен, суеверен, невежествен, жесток народ: нека кажем следователно с какви средства е било възможно да се разбунтува или укроти този народ.

Океанът бушува при буря; неаполитанското простолюдие се подстрекава от суеверия.

В Неапол имаше една жена, наричана „светицата с камъните“.

Тя твърдеше, че без да е болна, изхвърля всеки ден известно количество камъчета, и ги раздавате за цяр — защото беше съвършено здрава — на тези, които вярваха в нея. Въпреки пътя, по който бяха минали, докато излязат на бял свят, тези камъчета се славеха, че вършат чудеса, и след някое време започнаха да съперничат с мощите на най-почитаните светци в Неапол.

Макар и здрава, така наречената светица бе отведена по искане на изповедника и на лекаря й в голямата неаполска болница деи Пелегрини108, където я настаниха в най-хубавата стая и я хранеха от трапезата на управителя. Още с настаняването в тази стая тя започна — със съучастието на своя изповедник и на лекарите, които имаха полза от това — да разиграва отново комедията и да продава чудотворните камъчета.

Изразихме се погрешно, като казахме да продава: камъчетата не се продаваха, а се подаряваха, но светицата, дала обет да не се докосва до пари, приемаше с голямо смирение и любов към Бога дрехи, скъпоценни накити, с една дума, всякакви подаръци.

Навсякъде другаде освен в Неапол тази търговийка би отвела мнимата светица в полицията или в лудницата; в Неапол тя беше само едно чудо.

Е, добре, кралицата беше една от най-усърдните почитателки на светицата с камъчетата; изпращаше й подаръци, пишеше й собственоръчно — кралицата беше щедра на писане — за да измоли застъпничеството й пред Бога, на което разчиташе за изпълнението на своите желания.

Лесно е да разберем, че щом хората видяха самата кралица, при това една кралица философка, да прибягва до услугите на светицата, всички съмнения, доколкото все още съществуваха, изчезнаха или си дадоха вид, че изчезват.

Само науката не повярва.