Сан Феличе

Всеки народ е имал крал, който е представлявал националния дух: шотландците — Робърт Брус, англичаните Хенрих VIII, германците Максимилиан, русите Иван Грозни, поляците Ян Собйески, испанците Карл V, французите Анри IV, неаполитанците имаха своя Назоне.

XVIII КРАЛИЦАТА

Мария-Каролина, австрийска ерцхерцогиня, бе напуснала Виена през април 1768, за да се омъжи в Неапол за Фердинанд IV. Императорското цвете влезе в своето бъдещо кралство заедно с пролетта; принцесата беше едва седемнадесетгодишна — родена беше в 1752; но тази любима дъщеря на Мария-Терезия беше много по-умна, отколкото се полагаше за възрастта й; освен това беше не само образована, но и учена; беше не само умна, но и философ; вярно е, че по едно време тази любов към философията се превърна в ненавист към нейните представители.

Тя беше красива в пълния смисъл на тази дума, а когато пожелаеше, беше и очарователна; косите й бяха руси и прозираха под пудрата със златисти отблясъци; челото й беше голямо, царските грижи, омразата и отмъстителността още не бяха оставили по него своите бразди; очите й можеха да съперничат по прозрачност на лазурното небе, под което тя идваше да царува; правият нос, леко издадената брадичка, признак на властническа воля, й придаваха гръцки профил; лицето беше овално, устните влажни и алени, зъбите бели като най-бяла слонова кост; най-после шията, гърдите и раменете, изваяни сякаш от мрамор, достойни за най-прекрасните статуи, намерени при разкопките в Помпей и Херкуланум или пренесени в Неапол от музея Фарнезе101, довършваха този великолепен образ. Видяхме в първата глава на книгата доколко тя бе запазила след тридесет години тази красота.

Кралицата говореше правилно четири езика: преди всичко немски, своя роден език, после френски, испански и италиански; само че когато говореше, особено ако беше развълнувана, имаше лекия дефект на човек, който говори с камъче в устата; обаче блестящият подвижен поглед, а най-вече ясната мисъл затъмняваха скоро този малък недостатък.

Тя беше високомерна и горда, както подобаваше на дъщеря на Мария-Терезия. Обичаше разкоша, господството, властта. Останалите страсти, които щяха да се развият у нея, бяха още скрити под девствената обвивка на шестнадесетгодишната годеница.

Тя пристигна със своите поетични немски мечти в тази непозната страна, където лимони цъфтят102, както казва германският поет; идваше да живее в щастливата страна, La campania felice, където беше роден Тасо и бе умрял Вергилий. С пламенно сърце и поетично настроение тя възнамеряваше да откъсне с едната си ръка от Паузилипе лаврите, които растяха върху гроба на Августовия поет103, с другата лаврите, засенчващи в Соренто люлката на поста, възпял Годфроа104. Бъдещият й съпруг беше десетгодишен; млад и от голям род, той беше сигурно красив, елегантен и храбър. Дали щеше да стане Евриал или Танкред, Нисус или Рено105? Самата тя беше готова да бъде Камила, Ерминия, Клоринда или Дидона106.

Но вместо пред образа на своето младежко въображение и бляна на поетичната си душа тя се озова пред човека, когото познавате — с големия нос, големите ръце и нозе, който говореше пристанищния жаргон и ръкомахаше като ладзароне.

Първата среща стана на 12 май в Портела под извезана със сърма палатка; принцесата се придружаваше от брат й Леополд, натоварен да я предаде на съпруга й. И Леополд като брат си Йосиф II беше възпитан в духа на философските максими; той желаеше да въведе реформи в своите владения и в Тоскана наистина помнят, че по време на неговото управление между другите преобразования бе отменено и смъртното наказание.

Леополд беше кръстник на сестра си, а Танучи беше настойник на краля. Още от пръв поглед младата кралица и старият министър не се поправиха един на друг. Каролина отгатна у министъра честолюбивия посредствен човек, поддържал невежеството на съпруга й, за да му отнеме напълно възможностите да стане някога велик крал или дори просто крал. Тя би признала сигурно надареността на един съпруг, който би стоял по-високо от нея, и с възхищението си пред него би била навярно една покорна кралица и вярна съпруга; но не стана така; напротив, тя разбра веднага малоценността на своя съпруг и както някога майка й бе казала на своите унгарци: „Аз съм крал Мария-Терезия“, така и тя каза на неаполитанци: „Аз съм крал Мария-Каролина“.

Тъкмо това не желаете Танучи; той не искаше нито крал, нито кралица, искаше само да бъде първи министър.

За нещастие в брачния договор на височайшите съпрузи се бе промъкнал един параграф, на който Танучи, непознаващ още младата ерцхерцогиня, не бе придал особено значение: щом роди престолонаследник, Мария-Каролина получаваше право да присъства в държавния съвет.

Това беше прозорец, който австрийският двор си отваряше в неаполитанския. Досега — след като при Филип II и Фердинанд VII влиянието идваше от Франция — когато Карло III зае испанския престол, то започна да идва естествено от Мадрид.

Танучи разбра, че през този прозорец, отворен за Мария-Каролина, навлизаше австрийското влияние.