А науката по това време — имаме предвид медицинската наука — се представляваше от оня Доменико Чирило, когото видяхме в двореца на кралица Джована в бурната нощ, когато пратеникът на Шанпионе се добра с толкова мъчнотии до скалата, където е построен дворецът; този Доменико Чирило, прогресивен мъж, който би желал да види родината си в крак с общия напредък, в който тя като че не вземаше участие, този Доменико Чирило сметна, че е срамота в Неапол, в едно време, когато светът е залян от просветата на енциклопедистите, да се допуска разиграването на такава комедия, недостойна дори за тъмните дни на XII или XIII век.
И така, той отиде най-напред при хирурга, съучастник на светицата, и се опита да му изтръгне признание за измамата.
Хирургът настоя, че в случая наистина има чудо.
Доменико Чирило му предложи да го обезщети лично за загубата, която разкриването на истината би му причинило.
Хирургът настоя на своето.
Чирило видя, че ще трябва да изобличи не един, а двама измамници.
Той си достави няколко изхвърлени от светицата камъчета, изследва ги, убеди се, че едни от тях са обикновени камъчета от плажа, други са зрънца от най-прост варовик, трети най-после бяха късчета пемза; нито едно не беше от рода на ония камъни, които се образуват в човешкия организъм.
Ученият отиде отново при хирурга с камъните в ръка; но лекарят упорстваше да поддържа своята светица.
Чирило разбра, че ще трябва да прибегне до шумно разкриване на измамата.
Тъй като дарбите и научният му авторитет като медик поставяха донякъде под негово управление всички болници, той пристигна една сутрин ненадейно в голямата болница, последван от няколко души лекари и хирурзи, които бе повикал за тази цел, влезе в стаята на светицата и прегледа това, което бе изкарала през нощта. Тя можеше да предложи на вярващите четиринадесет камъчета. Чирило заповяда да я затворят и наблюдават в продължение на два-три дни, през които тя продължи, както и досега, да изхвърля камъчета; техният брой се променяше, но всички бяха от описания вид.
Чирило поръча на студента, когото бе оставил на дежурство при светицата, да я наблюдава най-внимателно: и студентът забеляза, че светицата държи постоянно ръцете в джобовете си, а от време на време ги поднасяше до устните си, като че гълташе пастили. Студентът я принуди да не държи ръцете си в джобовете и не й позволи да ги поднася до устата си. Светицата не искаше да се издаде, като се противопостави явно на наблюдателя, но помоли да й дадат енфие и когато вдигаше пръсти до носа, естествено ръката й се доближаваше до устата; така че успя да глътне три-четири камъчета.
Те бяха обаче последните: младежът забеляза фокуса, улови я с две ръце и повика жени, които по негова заповед или по-скоро по заповед на Чирило съблякоха светицата.
Към пазвата на ризата й намериха прикрепена една торбичка с петстотин и шестнадесет камъчета. Освен това на шията си тя носеше муска, смятана досега за свети мощи; всъщност и в нея имаше още шестстотин камъчета.
Съставиха протокол за всичко намерено и Чирило предаде светицата на углавен съд с обвинение в мошеничество. Осъдиха я на три месеца затвор. В стаята й намериха куфар със сребърни съдове, скъпоценни накити, дантели, други скъпи вещи; някои от тях, и то от най-скъпите, бяха подарък от кралицата, чиито писма обвиняемата представи в съда.
Кралицата побесня от ярост, но около делото се вдигна такъв шум, че не дръзна да измъкне тази жена от ръцете на правосъдието; обаче отмъщението й се насочи срещу Чирило и тъкмо на това обстоятелство той дължеше преживените преследвания, които го превърнаха от човек на науката в революционер.
Що се отнася до светицата, въпреки протокола, съставен от Чирило, въпреки решението на съда, който я призна за виновна, в Неапол все още имаше вярващи, които продължаваха да й изпращат подаръци и да измолват застъпничеството й.
Ще разкажем сега втория пример за суеверието на кралицата, който обещахме на нашите читатели.
Към 1777 година, значи по времето, когато се роди принц Франческо — когото видяхме на капитанската галера вече възмъжал, а по-късно споменахме като покровител на рицаря Сан Феличе — в Неапол имаше един осемдесетгодишен монах минорит109
, прочут със своята святост, разгласявана от манастира, който печелеше твърде много от нея; събратята му бяха пръснали слух, че кепето, което той не сваляше от главата си, било удостоено с небесния дар да облекчава родилните мъки на жените и всички си оспорваха това смешно кепе, а монасите, както може да се предположи, го даваха само срещу заплащане в злато. Жените, родили леко поради използването на благословеното кепе, разгласяваха на всеослушание помощта и затвърдяваха славата му; онези, които раждаха мъчно или умираха, биваха обвинени, че не са вярвали, и кепето не пострадваше от злополуката.