Сан Феличе

Казахме вече какво влияние бе оказала върху Фердинанд френската революция. Лесно може да разберем — като знаем колко противоположни бяха характерите на двамата владетели, — че върху Каролина това влияние беше много по-страшно.

Чувството на Фердинанд беше изцяло егоистично, една смесица от загриженост за собственото му положение, безразличие към съдбата на Людовик XVI и Мария-Антоанета (която той не познаваше) и страх да не го сполети същата участ.

У Каролина беше дълбоко засегнато семейното чувство. Тази жена, не проляла сълза при смъртта на своето дете, обожаваше майка си, братята, сестрите си, накратко казано — Австрия, пред която винаги жертваше Неапол. Засегната беше кралската гордост, смъртно наранена не толкова от убийството на близките й, колкото от това, че краят им беше позорен; и неукротимата омраза към отвратителния френски народ, дръзнал да се отнесе по такъв начин не само към крале, но към кралската власт изобщо, накара тази жена да изрече клетва за мъст против Франция, така безпощадна, както е била някога клетвата на Анибал срещу Рим.

И наистина, узнала последователно в разстояние на осем месеца за смъртта на Людовик XVI и Мария-Антоанета, Каролина почти обезумя от ярост. Ужасът и гневът, разтърсили душата й, бяха променили физиономията й и разстроили мисълта й; тя виждаше навред мирабовци, дантоновци, робеспиеровци; всеки, който й заговореше за любовта и верността на поданиците й, се излагаше на опасност да изпадне в немилост пред нея. Омразата към Франция я караше да вижда в собствените си владения републиканска партия, каквато не съществуваше и каквато тя най-после създаде със своите преследвания; за нея беше якобинец всеки, който с личното си достойнство и качества надминаваше обикновеното равнище, всеки непредпазлив човек, който четеше парижки вестник, всяко денди, възприело френската мода, особено тези, които носеха къси коси; чистият и прост стремеж към социален напредък се смяташе за престъпление, което можете да се изкупи само със смърт или доживотен затвор. След като подозренията й откриха в Мецо-Чето тримата младежи Емануеле ди Део, Виталиано и Галиани — които нямаха общо шестдесет и пет години, по въпреки това бяха екзекутирани жестоко на дворцовия площад — в затвора бяха хвърлени пагановци, конфортиевци, чириловци; само че подозренията на кралицата засегнаха отначало най-висшата аристокрация: принц Колона, Карачоло, Риарио и накрая оня граф Ди Руво, когото видяхме заедно с Чирило сред заговорниците в двореца на кралица Джована, бяха арестувани без никакъв повод, откарани в крепостта Сан Елме и предадени на тъмничаря като най-опасни съзаклятници.

Кралят и кралицата, така несъгласни обикновено по всички въпроси, отсега нататък бяха винаги съгласни по една точка — омразата им към французите; само че омразата на краля беше нехайна и би се задоволила да ги отстранява, докато омразата на Каролина беше действена и не се задоволяваше с отстраняването, а желаеше унищожението им.

Гордият нрав на Каролина бе превил отдавна под волята й безгрижния характер на Фердинанд, който — както вече казахме — избухваше от време на време в сръдни, щом вроденият здрав смисъл му подскажеше, че го отклоняват от правия път; но с време, търпение и упоритост кралицата постигаше винаги желаната цел.

Така, с надежда да вземе участие в някоя коалиция против Франция и дори да го въвлече направо във война, тя бе свикала и подготвила със съдействието на Ектън, почти без знанието на съпруга си, една армия от седем до десет хиляди души, построила бе флот от сто бойни единици с различен тонаж, струпала бе голямо количество бойни припаси, взела бе, с една дума, всички мерки войната да започне незабавно, щом кралят я обяви.

Отишла бе и по-далеко: като преценяваше негодността на неаполитанските генерали, не командвали никога армия на бойно поле, като разбираше колко малко доверие биха имали в тях войниците, щом разберат като нея некадърността им, тя бе поискала от своя племенник, австрийския император, един от неговите генерали, минаващ за най-големият стратег на епохата, при все че засега беше прочут само с неуспехите си — барон Мак; императорът с готовност й го изпрати и пристигането на тази важна особа се очакваше всеки ден; за него трябваше да бъдат уведомени само кралицата и Ектън, но не и кралят, който нищо не знаеше.

Именно при тези обстоятелства Ектън, който се чувстваше господар на положението и беше убеден, че само един човек може да го свали и замести, реши да се отърве от него, защото отдалечаването не му се струваше вече достатъчно.

Един ден в Неапол научиха, че княз Караманико, вицекрал на Сицилия, се разболял; на другия ден, че е на смъртно легло, на третия — че е починал.