Сан Феличе

Никое сърце не бе разстроено може би така ужасно от тази смърт, както сърцето на Каролина; първата й любов се бе засилила от отсъствието и можеше да загине само със смъртта й. Това отчаяно страдание не пощади нито една струна от нейната душа, а мъката се удвояваше поради това, че трябваше да я крие от любопитните погледи, които я обгръщаха; тя се престори на болна, затвори се в най-усамотената стая на покоите си и там, като се търкаляше в леглото, забила нокти в косата си, с обляно в сълзи лице, ревейки като ранена пантера, тя проклинаше небето, кълнеше краля, короната си, любовника, когото не обичаше и който бе убил единствения човек, когото бе обичала, проклинаше себе си, а най-вече проклинаше народа, който разгласяваше тази смърт по улиците и обвиняваше, че е принесла тази човешка жертва на своя съучастник Ектън; и накрая се зарече да излее върху Франция и французите цялата жлъч, бликнала в сърцето й.

При това страдание само едно същество, довереник на всичките й тайни, включително на омразата й, можеше да проникне до нея: това беше любимката й Ема Лайона.

Двете години, изминали от деня на тази смърт, от най-голямата скръб в живота на Каролина, бяха уплътнили безстрастната маска на лицето й, но не бяха излекували невидимите рани на сърцето.

Вярно е, че отдалечаването на блокирания в Египет Бонапарт, пристигането в Неапол на абукирския победител и цялата му флота, увереността, че с новата Цирцея113 Ема Лайона тя ще превърне Нелсън в съюзник на своята омраза и съучастник в отмъщението си, й поднесоха една от ония горчиви радости, които са единствено достъпни за страдащите, отчаяни сърца.

При това настроение случката от миналата вечер в английското посолство — заплахите на фрепския посланик и обявяването на войната, — вместо да изплашат нашата неумолима не-приятелка, прозвучаха за нея като звън, възвестяващ един отдавна и нетърпеливо очакван час.

Но не беше така и за краля, комуто случката направи пренеприятно впечатление и му докара една твърде тежка нощ.

Затова, когато се прибираше в покоите си, той заповяда да уредят на другия ден за развлечение лов на глигани в Аспронските гори.

XIX ОСВЕТЕНАТА СТАЯ

Беше почти два часа сутринта, когато кралят и кралицата напуснаха английското посолство и се прибраха в двореца. Много загрижен, както вече казахме, от току-що станалото, кралят се отправи веднага за покоите си, а кралицата, която нарядко го поканваше в своите, не попречи на прибързаното му оттегляне, защото и тя, както изглежда, бързаше да се прибере.

Кралят не се мамеше за сериозността на положението; а при тежки обстоятелства той се съвещаваше всякога с един човек, в когото имаше доверие, защото рядко се бе допитвал до него, без да получи добър съвет; затова признаваше, че този човек действително превъзхожда цялата сган от придворни, които го заобикаляха. Този човек беше кардинал Фабрицио Руфо, когото вече представихме на читателите си заедно с неаполитанския архиепископ, негов старши събрат от колегията на кардиналите, при отслужването на молебена в неаполската катедрала по случай пристигането на Нелсън.

Руфо присъстваше на вечерята, дадена на абукирския победител от сър Уилям Хамилтън; така че той бе чул и видял всичко и на излизане кралят му каза само:

— Чакам ви тази нощ в двореца.

Руфо се поклони, за да посочи, че е на разположение на негово величество. И наистина само десет минути след като кралят се бе прибрал и предупредил дежурния лакей, че очаква кардинала, му бе съобщено за пристигането на Руфо, който питал дали негово величество ще благоволи да го приеме.

— Да влезе — извика Фердинанд така, че кардиналът да го чуе. — Разбира се, че ще благоволя да го приема!

Поканен по този начин да влезе, кардиналът не чака да бъде повикан от лакея, а отговори с появата си на нетърпеливото повикване от страна на краля.

— Е-е, ваше високопреосвещенство, какво ще кажете за станалото? — запита кралят, като се отпусна в едно кресло и даде знак на кардинала да седне.

Като знаеше, че най-голямото доказателство за почит пред кралете е да изпълниш незабавно желанието им, защото всяка тяхна покана е заповед, кардиналът взе стол и седна.

— Ще кажа, че работата е много сериозна — отговори кардиналът, — но за щастие на ваше величество всичко стана заради Англия и честта на Англия й налага да ви подкрепи.

— Какво мислите всъщност за оня булдог Нелсън? Бъдете откровен, кардинале.

— Ваше величество е толкова добър към мене, че аз сьм всякога откровен пред вас.

— Кажете тогава.

— По смелост е лъв. По боен усет е гений, но по ум е за щастие посредствен човек.

— За щастие ли?

— Да, господарю.

— И защо за щастие?

— Защото можем да го водим, както си искаме, и то само с две примамки.

— Какви?