Сан Феличе

— Ферари го е отгледал — каза кралят, — то ще го намери веднага.

И като смени тона си, заговори на кучето, както се говори на дете:

— Къде ли е нашият Ферари, Юпитер? Ще идем да го потърсим. Дръж! Дръж!

Юпитер очевидно разбра, направи два-три скока из стаята, като душеше и скимтеше радостно; после задраска по вратата на един таен коридор.

— А, открихме ли му следите, кученцето ми? — запита кралят.

И като запали подвижен свещник от големия светилник, отвори вратата към коридора с думите:

— Търси, Юпитер, търси!

Кардиналът тръгна след краля, за да не го остави сам, а освен това и от любопитство.

Юпитер се втурна към другия край на коридора и задраска по втора врата.

— Намерихме ли пътя, Юпитер? — продължи кралят.

И отвори тази врата, както бе отворил първата; влязоха в празен хол.

Юпитер отиде право към отсрещната врата и се изправи до нея.

— Полека! — каза кралят. — Полека!

След това се обърна към Руфо:

— Огън сме, кардинале — каза той.

И отвори третата врата.

Тя водеше към малка стълба. Юпитер се втурна по нея, изкачи тичешком двадесетина стъпала, след това задраска със скимтене по вратата.

— Zitto zitto114 — каза кралят.

И отвори четвъртата врата, както бе отворил трите досегашни; само че този път бяха вече стигнали целта: обут и облечен, куриерът спеше върху походно легло.

— Е-е? — промълви кралят, поглеждайки с гордост умното куче. — А като си помисля, че нито един от моите министри, дори министърът на полицията, не би направил това, което направи кучето ми!

Въпреки желанието на Юпитер да скочи върху леглото на своя възпитател Ферари, кралят го повика с ръка и той застана мирно зад него.

Фердинанд се приближи до спящия и го побутна по рамото.

Колкото и лекичко да бе побутването, Ферари се събуди веднага, седна и се огледа наоколо си със слисания поглед на човек, когото са събудили в първия му сън; но щом позна краля, скочи от походното легло и застана мирно, очаквайки заповедите на негово величество.

— Можеш ли да тръгнеш? — попита кралят.

— Да, господарю — отговори Ферари.

— Можеш ли да отидеш във Виена, без да спираш никъде?

— Да, господарю.

— Колко дни ти трябват, за да стигнеш дотам?

— При последното отиване, господарю, пътувах пет дни и шест нощи, но забелязах, че е възможно да се движа по-бързо и да спестя дванадесет часа.

— А колко време ще ти трябва за почивка във Виена?

— Колкото време ще трябва на този, комуто ваше величество е писал, за да ми предаде отговора.

— Значи ще можеш да се върнеш след дванадесет дни?

— По-рано, ако не ме забавят там и ако не ми се случи злополука по пътя.

— Ще слезеш в конюшнята, ще си оседлаеш сам кон. Ще стигнеш колкото можеш по-далеко с този кон, дори ако го преумориш. Ще го оставиш на коя да е пощенска станция и на връщане ще си го вземеш.

— Слушам, господарю.

— Няма да казваш никому къде отиваш.

— Тъй вярно, господарю.

— Ще предадеш писмото лично на императора — никому другиму.

— Разбирам, господарю.

— И никому, дори на кралицата, няма да позволиш да вземе отговора.

— Слушам, господарю.

— Имаш ли пари?

— Тъй вярно, господарю.

— Добре, тръгвай тогава.

— Слушам, господарю.

И наистина доблестният служител прибра веднага кралското писмо в кожения джоб, пришит като портфейл в подплатата на куртката му, грабна едно пакетче с бельо, сложи куриерската си фуражка и без да разпитва повече, тръгна към стълбата.

— А няма ли да се сбогуваш с Юпитер? — попита кралят.

— Не смеех, господарю — отговори Ферари.

— Хайде, прегърнете се — нали сте стари приятели, при това и двамата на служба при мене?

Човекът и кучето се прегърнаха — и двамата чакаха само разрешение от краля.

— Благодаря, господарю — каза куриерът.

И изтри една сълза, докато прескачаше стъпалата, за да навакса загубеното време.

— Надали се лъжа, ако кажа — промълви кардиналът, — че този човек е готов да умре всякога за вас, господарю!

— Вярвам — отвърна кралят, — затова мисля да го възнаградя.

Ферари отдавна вече бе изчезнал, а кралят и кардиналът още не бяха слезли по стълбата.

Те се прибраха в покоите на краля по същия път, по който бяха дошли, като затвориха вратите, оставени отворени при отиването.

Един лакей на кралицата чакаше отвън с писмо от нейно величество.

— О-хо! — промълви кралят, като погледна стенния часовник. — В три часа сутринта? Трябва да е нещо много важно.

— Господарю, като видя, че стаята ви свети, кралицата помисли основателно, че ваше величество не си е легнал.

Кралят отвори писмото с неудоволствие, което изпитваше винаги, когато трябваше да чете писмо от жена си.

— Така! — каза той още при първите редове. — Много ми е приятно: заповяданият лов отива по дяволите!

— Не се осмелявам да запитам ваше величество какво съобщава това писмо.

— О, питайте, питайте, ваше високопреосвещенство. Съобщава ми, че след като се върнали от приема и поради получените важни известия господин генерал-капитанът Ектън и нейно величество кралицата решили днес, вторник, да има извънреден съвет. Господ да благослови кралицата и синьор Ектън! Измъчвам ли ги с нещо аз? Да постъпват и те като мене — да ме оставят на мира!