Сан Феличе

Кралицата се намръщи при тази похвала за жертвата от убиеца.

— И умря ли?

— Да, ваше величество, умря.

— А какво направихте с тялото?

— О, ваше величество, в това време се зададе патрул и тъй като, ако изложех себе си, значеше да изложа ваше величество, оставих на патрула грижата да прибере убитите и да превърже ранените.

— Тогава те ще познаят, че е френски офицер!

— По какво? Ето плаща му, ето пистолетите, ето сабята, които прибрах от полесражението. Е-ex, добре въртеше той и сабята, и пистолета, вярвайте ми! Колкото до книжата, нямаше нищо друго освен този портфейл и ей този залепнал за него парцал.

Полицаят хвърли на масата един опръскан с кръв кожен портфейл; някакъв къс хартия, приличен на писмо, беше наистина залепнал за кожата върху засъхнала кръв.

Паскуале ди Симоне ги отдели нехайно, преди да захвърли и двете на масата.

Кралицата протегна ръка, но изглежда, че се колебаеше да докосне окървавения портфейл, защото задържа ръката си и попита:

— А какво направи с униформата му?

— И това безмалко не ме заблуди, защото той не беше в никаква униформа. Под плаща беше само с палто от зелено кадифе с черни ширити. Нали имаше силна буря, трябва да е оставил униформата си на някой приятел, който му е заел своя редингот.

— Странно! — каза кралицата. — Указанията, които ми дадоха, бяха съвсем точни. Впрочем книжата в портфейла ще разсеят всички съмнения.

И със стегнати в ръкавица пръсти, които почервеняха от кръвта, тя отвори портфейла, откъдето извади писмо със следния адрес:

„До гражданина Гара, посланик на френската република в Неапол.“

Кралицата счупи печата с герба на републиката, отвори писмото и още при първите редове, които прочете, възкликна радостно.

Радостта й се засилваше, с напредването на четенето, а когато го приключи, тя каза:

— Ти си безценен човек, Паскуале, и аз ще те възнаградя, както заслужаваш.

— Ваше величество отдавна ми обещава това — отговори полицаят.

— Бъди спокоен, този път вече ще удържа думата си. Междувременно ето ти един аванс.

Тя взе къс хартия и написа няколко реда.

— Вземи тоя чек за хиляда дуката — петстотин за тебе и петстотин за хората ти.

— Благодаря, ваше величество — промълви Паскуале, като започна да духа върху хартията, за да изсуши по-бързо мастилото и да прибере чека в джоба си, — но аз още не съм казал на ваше величество всичко, което имам да й кажа.

— А пък и аз не съм те попитала за всичко, за което имах да те питам, но почакай най-напред да прочета още веднъж това писмо.

Кралицата препрочете писмото и след второто прочитане изглеждаше така доволна, както и след първото.

Като свърши четенето, каза:

— И така, какво има да ми казваш, верни ми Паскуале?

— Трябва да ви кажа, ваше величество, че щом този младеж е стоял от единадесет и половина до един часа след полунощ в полуразрушения дворец на кралица Джована, щом е сменил там военната си униформа с едно гражданско палто, не е бил сам и сигурно е носел от генерала си писма не само до френския посланик.

— Тъкмо това мислех и аз, докато ти ми говореше, драги Паскуале. А не подозираш ли — добави кралицата — кои може да са били хората там?

— Не, засега още не, но надявам се скоро да научим нещо повече.

— Слушам те, Паскуале — каза кралицата, като озаряваше, така да се каже, своя полицай със светлия си поглед.

— От осемте души, които бях поръчал за похода през тази нощ, отпратих двама, като смятах, че шестима ще ми стигнат да се справя с нашия адютант, и щеше да ми струва доста скъпо, тъй като не го претеглих правилно, но нищо… Другите двама оставих в засада при двореца на кралица Джована със заповед да следят кои ще излязат оттам преди или след този, с когото щях да се разправям аз, като се опитат да разберат кои са или най-малко къде живеят.

— И какво стана?

— Бях им определил, ваше величество, среща при статуята на Гиганта и ако ваше величество разреши, ще отида да видя дали са на мястото си.

— Върви! Ако са там, доведи ми ги — искам сама да ги разпитам.

Паскуале ди Симоне изчезна в коридора. Шумът от стъпките му заглъхваше постепенно, докато той слизаше по стълбата.

Останала сама, кралицата погледна разсеяно към масата, видя отлепената от портфейла втора хартия, която агентът бе нарекъл „парцал“ и бе захвърлил на масата.

В желанието си да прочете по-скоро писмото на генерал Шанпионе и както се бе зарадвала след прочитането, кралицата бе забравила тази хартийка.

Беше писмо на много изящна хартия. Почеркът беше женски — ситен, красив, аристократичен и още от първите думи кралицата разбра, че има пред себе си любовно писмо.

То започваше с думите: Caro Nicolino115.

За жалост почти цялата страница беше изцапана с кръв и любопитството на кралицата не можа да бъде задоволено. Можеше да се различи само датата — 20 септември — и да се прочетат съжаленията на авторката, че не ще може да дойде на обичайната среща, защото била принудена да придружи кралицата при посрещането на адмирал Нелсън.

Писмото беше подписано само с една начална буква: Е.