— Ами! Как не! — отвърнала селянката. — Май че не зачитат много краля, защото като предадох на докладчика заявлението с подписа на негово величество, съдията рече: „Добре, добре, щом бърза, и кралят ще си чака реда като всички“. Затова-добавила жената — ако сте съвестен човек, ще ми върнете трите пуйки или най-малко ще ми ги платите.
Кралят се разсмял.
— И да искам, не мога да ти ги върна — казал той, — но ще ти ги заплатя.
Извадил колкото жълтици имал в джоба си и й ги дал.
— А колкото до твоя съдия — добавил той, — днес сме 25 март: ще видиш, че на първото заседание на съда през април делото ти ще бъде решено.
И наистина, когато докладчикът отишъл в края на месеца да си получи заплатата, касиерът му предал нареждането на краля:
— По заповед на негово величество ще ви се плати, след като разгледате делото, което той ви е направил честта да препоръча на грижите ви.
И както кралят бе предвидил, делото било решено още на първо заседание.
За краля се разправяха в Неапол много подобни случки, от които ще споменем само две-три.
Един ден, когато бил на лов в гората Пероано, облечен като охраната си, видял една бедна жена, която ридаела, облегната на едно дърво.
Той я попитал защо плаче:
— Защото — отговорила тя — съм вдовица със седем деца. Имам само една нивичка, а и нея опустошиха кралските кучета и кучкари.
Свила рамене и продължила с още по-горчив плач:
— Много е тежко да си поданик на човек, който за един час забавление не се двоуми да разори цяло семейство. Я ми кажете какво му е дотрябвало на тоя дебелак да ми опустошава нивицата!
— Приказките ти са съвсем справедливи, булка — отговорил Фердинанд. — Аз служа при краля и ще му предам оплакванията ти, като премълча оскърбителните думи в тях.
— Както искаш! — продължила отчаяната жена. — Какво добро мога да очаквам от такъв човек, който мисли само за себе си? А да ми направи по-голямо зло от това, което вече ми е сторил, няма и да може.
— Няма значение — казал кралят. — Ти ме заведи все пак на нивата, да видя наистина ли е толкова пострадала, колкото казваш.
Вдовицата го завела на нивата; посевите били наистина съвсем изпотъпкани от хората, конете и кучетата и напълно опропастени.
Тогава кралят повикал случайно минаващи селяни и им казал да оценят по съвест щетите, нанесени на вдовицата.
Селяните ги оценили на двадесет дуката.
Кралят поровил из джобовете си и намерил шестдесет.
— Ето ви — казал той на двамата селяни — двадесет дуката за отсъждането; другите четиридесет остават за горката жена. Когато правят пакост, кралете трябва да плащат поне двойно повече от обикновените хора.
Друг път една жена, чийто мъж бил осъден на смърт, тръгнала по съвета на адвоката си и дошла пеш от Аверса до Неапол, за да моли за помилване на съпруга си. Не било мъчно нещо човек да срещне краля, който скитал постоянно пеша или на кон по улица Толедо или покрай реката Киайа; за нещастие или по-скоро за щастие на просителката този път кралят не бил нито в двореца, нито в Киайа, нито в Толедо, а в Каподимонте; бил сезонът на коприварчетата, а бащата на краля, Карло III, оставил спомен като за голям ловец, бе построил двореца, погълнал повече от дванадесет милиона, само за да причаква тези птичета, любимо лакомство за чревоугодниците.
Горката жена била смазана от умора; изминала била почти тичешком пет мили. Стигнала до вратата на кралския дворец и като разбрала, че Фердинанд е в Каподимонте, поискала от началника на караула позволение да го почака; началникът на караула се трогнал от сълзите й и от причината за този плач и се съгласил. Тя седнала на първото стъпало на стълбите, откъдето кралят трябвало да се прибере в двореца; но колкото голяма и да била тревогата й, умората надделяла и след като се борила няколко часа с дрямката, жената облегнала глава до стената, затворила очи и заспала.
Не минал и четвърт час, когато кралят, отличен стрелец, а този ден още по-сръчен от друг път, се завърнал в особено добро разположение и забелязал чакащата жена. Придружаващите го поискали да я разбудят; но кралят направил знак да не я закачат, приближил се към нея, разгледал я със съчувствено любопитство и като видял молбата, която се подавала от пазвата й, я издърпал лекичко, прочел я, поискал перо и мастило и написал под нея: Fortuna е duorme, нещо подобно на нашата поговорка: щастието идва и докато спим, след това се подписал: Фердинанд Б.
Заповядал в никакъв случай да не събуждат селянката, нито да я пуснат при него, погрижил се да се отмени екзекуцията и поставил молбата там, откъдето я взел.
След половин час просителката отворила очи, попитала върнал ли се е кралят и узнала, че минал покрай нея, докато тя спяла.
Нещастната жена била отчаяна! Пропуснала случая, заради който дошла с такава умора и толкова отдалеко! Помолила пак началника на караула да почака, докато кралят излезе; началникът на караула отговорил, че това му било изрично забранено; и отчаяната селянка си тръгнала за Аверса.