Сан Феличе

— А сега — каза сериозно Чирило след няколко секунди — готов ли сте?

— Да, докторе — отговори раненият, — и ще се постарая да не ви изложа.

Докторът вкара полека, но уверено сондата в раната. Колкото повече инструментът потъваше в нея, толкова повече болният променяше лице; но не изохка нито веднъж. Болката и храбростта му бяха толкова явни, че когато лекарят извади сондата, от устата на войниците, присъствали с любопитство на тежкото и вълнуващо зрелище, се понесе насърчителен шепот.

— Добре ли беше, докторе? — запита полицаят, който се гордееше с държанието си.

— Не очаквах толкова храброст от един човек, драги — отговори Чирило, като изтриваше с ръка потта от челото си.

— Дайте ми да пийна тогава, иначе ще ми прилошее — каза полицаят със заглъхващ глас.

Чирило му даде втора лъжичка от успокоителното.

Раната беше не само сериозна; както я бе преценил самият ранен — беше смъртоносна.

Острието на сабята бе проникнало между плаващите ребра, докоснало бе аортата и пронизало диафрагмата; цялата помощ на науката, забавяйки кръвоизлива с притискане на кръвоносните съдове, щеше да може само да продължи с няколко мига живота на ранения.

— Дайте ми платно — каза Чирило, като се огледа наоколо си.

— Платно ли? — отвърна мъжът. — Нямаме.

Чирило отвори един долап, взе оттам риза и я разкъса на малки парчета.

— Какво правите? — извика мъжът. — Раздрахте ризите ми!

Чирило извади от джоба си два пиастра и му ги подаде.

— О, на такава цена можете и всичките да скъсате.

— Слушайте, докторе — промълви раненият, — ако имате повечко пациенти като мене, няма да забогатеете.

Едно парче от ризата Чирило използва за тампон, другото за превръзка.

— Чувстваш ли се по-добре сега? — запита той. Раненият пое дъх продължително, но неуверено. И каза:

— Да.

— Тогава — намеси се офицерът — можете ли да отговорите на въпросите ми?

— На въпросите ви? Защо?

— Трябва да съставя протокол.

— Ах! — отговори раненият. — Ще ви продиктувам с четири думи вашия протокол. Докторе, дайте ми една лъжица от вашата магия.

Агентът изпи лъжица укрепително и продължи:

— Нашата група, в която бях шести, чакаше някакъв младеж, за да го убие. Той уби един от нас и рани трима. Аз съм един от тримата: това е всичко.

Можем да разберем с какво внимание Чирило изслуша изказването на умиращия; значи подозренията му бяха основателни: младежът, когото полицаите са чакали, за да го убият, е бил без съмнение Салвато Палмиери; кой друг би могъл впрочем да извади от боя четирима от шестте нападатели?

— А имената на другарите ви? — запита офицерът.

Раненият изкриви лице в някакво подобие на усмивка.

— Ех, малко прекалявате с любопитството си, приятелю. От мене няма да ги научите, пък и да ви ги кажа, няма да имате голяма полза от това.

— Ще имам, защото ще мога да ги арестувам.

— Така ли мислите? Добре, ще ви кажа кой знае имената им. Ако искате, можете да го попитате.

— Кой е тоя човек?

— Паскуале ди Симоне. Искате ли адреса му? Басо Порто, на ъгъла на улица Каталана.

— Полицаят на кралицата! — промълвиха полугласно присъстващите.

— Благодаря, приятелю — каза офицерът. — Протоколът ми е готов.

После се обърна към патрула:

— Тръгваме! — каза той. — Цял час си губим времето тук.

Чу се тракане на оръжие и отмереният шум от отдалечаващи се стъпки.

Чирило застана до ранения.

— Видяхте ли как офейкаха? — каза полицаят.

— Да — отвърна Чирило, — и разбирам защо не пожелахте да кажете нищо, което би могло да изложи другарите ви, но ще откажете ли да ми дадете някои сведения, които няма да изложат никого и представляват интерес само за мене?

— О, на вас, докторе, с готовност. Вие ми помогнахте доброволно и бихте ме спасили, ако беше възможно. Само побързайте: чувствам, че отпадам — питайте по-скоро, каквото искате да научите. Езикът ми започва да се заплита, а това ние наричаме началото на края.

— Ще бъда кратък. Младежът, когото Паскуале ди Симоне очакваше, за да го застреля, беше един френски офицер, нали?

— Изглежда, че е така, макар да говореше неаполитански като вас и като мене.

— Умря ли?

— Не мога да твърдя с положителност, но мога да ви кажа, че ако не е умрял, най-малко е тежко ранен.

— Видяхте ли го да пада?

— Да, но не виждах добре: аз бях вече на земята и в оня миг се грижех повече за себе си, отколкото за него.

— Какво видяхте все пак? Помъчете се да си припомните: за мене е извънредно важно да зная какво е станало с този младеж.

— Какво да ви кажа, видях го как падна до вратата на градината с палмата, а след това в мъгла ми се стори, че вратата на градината се отвори и една жена в бяло издърпа към себе си младежа. Но може да ми се е сторило така и това, което взех за жена в бяло, да е бил архангел Михаил, дошъл за душата му.

— Нищо друго ли не видяхте след това?

— Видях. Видях бекайото118, който тичаше, уловил с ръце главата си — не виждаше от струящата по нея кръв.

— Благодаря, приятелю, научих всичко, каквото ми трябваше да зная. Впрочем сякаш чувам…

Чирило се ослуша.

— Да, свещеникът и звънчето му. Ах, и аз го чух… Когато звънчето идва за тебе, чуваш го отдалеко!