— Трябва да добавим, господа — промълви кралят, — че ние си заслужавахме това обявяване на война и нашата добра приятелка Англия постигна целта си. Остава да видим сега как ще ни подкрепи. Това е работа на синьор Ектън.
— И на храбрия Нелсън, ваше величество — каза кралицата. — Той показа впрочем в Абукир на какво е способен геният, съчетан със смелост.
— Въпреки това, мадам — каза кралят, — не се колебая да заявя открито, че една война с Франция е тежка задача.
— Не толкова тежка все пак, ще се съгласите — възрази кисело кралицата, — откакто гражданинът Бонапарт, колкото и да се провъзгласява за победител при Дего, Монтеноне, Аркол и Мантуа, е блокиран в Египет, където ще си стои, докато Франция построи нов флот, за да го прибере. А дотогава ще има време, надявам се, да види как ще поникнат репите, които Директорията му е наредила да засее по бреговете на Нил.
— Да — възрази не по-малко кисело кралят, — но в отсъствие на гражданина Бонапарт, който е много скромен, като се нарича победител само при Дего, Монтеноне, Аркол и Мантуа, когато можеше да се нарече победител и при Роверето, Басано, Кастилионе и Милезимо, във Франция остана Масена, победителят при Риволи, Бернадот, победителят при Таляменто, Ожро, победителят при Лоди, Журдан, победителят при Фльорю, Брюн, победителят при Алкмер, Моро, победителят при Радщат, а това са премного победители за нас, никога и никого не победили, като не броя Шанпионе, победителя при Дюн, когото забравих и който — припомням ви мимоходом — е само на тридесет левги, следователно на три дни път от нас.
Кралицата сви рамене с презрителна усмивка, предназначена за Шанпионе, чиято сегашна безпомощност тя знаеше; но кралят я прие за своя сметка.
— Може да се мамя с две-три мили, мадам — каза той. — Но само толкова. Откакто французите заеха Рим, толкова често питам на какво разстояние са от нас, та вече го научих.
— О, не оспорвам географските познания на ваше величество — отвърна кралицата, като отпусна хабсбургската си долна устна до брадичката.
— Да, разбирам, вие оспорвате само държавническите ми способности. Но макар че Сан Никандро се е постарал най-добросъвестно да ме направи магаре и по ваше мнение за нещастие е сполучил, аз ще обърна внимание на господата, които имат честта да са мои министри, че въпросът се усложнява. Всъщност не става дума да се изпратят, както през 1793 година, три-чети-ри кораба и пет-шест хиляди души в Тулон. А от Тулон нашите кораби и войници се завърнаха в чудесен вид! Гражданинът Бонапарт, който не беше още никакъв победител, ги нареди отлично! Не става дума и да дадем на коалицията, както през 1796 година, четири кавалерийски полка, проявили чудеса от храброст в Тирол, което не попречи Куто да бъде взет в плен, а Моли-терно да остави едното си око. Забележете при това, че в 93-а и 96-а ни заслоняваше цялата ширина на Северна Италия, заета от войските на вашия племенник, който — казвам го без укор — надали бърза да поднови войната. При все че Бонапарт доста му оряза ноктите с Кампоформийския мир. Защото вашият племенник Франц е благоразумен човек: за да започне война, за него не са достатъчни предлаганите от вас шестдесет хиляди души. Той очаква и петдесет хиляди, обещани от руския император. Познава французите — поотърка се о тях и те го поразтриха.
Започнал да си възвръща донякъде доброто настроение, Фердинанд се разсмя при тая шега за сметка на австрийския император, като потвърди по този начин така дълбоката и същевременно така отчайваща мисъл на Ларошфуко, че в нещастието на приятеля ни все има нещичко, което ни радва.
— Обръщам внимание на краля — отговори Каролина, засегната от тази весела закачка за сметка на племенника й, — че неаполитанското правителство няма възможност като правителството на австрийския император да избира времето за действие. Не ние ще обявяваме война на Франция, а тя на нас, и дори вече ни я обяви. Така че трябва веднага да видим какви възможности имаме да водим тази война.
— Разбира се, че трябва да видим — отговори кралят. — Да започнем с тебе, Ариола. Говори се за някакви шестдесет и пет хиляди войници. Казвай къде са тия твои шестдесет и пет хиляди души?
— Къде ли, господарю?
— Да, покажи ми ги.
— Нищо по-лесно, генерал-капитан Ектън ще каже на ваше величество дали лъжа.
Ектън кимна утвърдително.
Фердинанд погледна накриво Ектън. Понякога му хрумваше не да ревнува — той беше философ и не изпадаше в ревност, — но да завижда. Затова в присъствие на краля Ектън даваше знак за живот само ако Фердинанд му заговори.
— Генерал-капитан Ектън ще отговаря за себе си, ако му направя честта да го запитам — каза кралят. — Засега ти отговаряй за себе си, Ариола. Къде са твоите шестдесет и пет хиляди души?
— Двадесет и две хиляди, господарю, са в лагера Сан Джермано.
Докато Ариола изброяваше, Фердинанд кимаше и броеше на пръсти.
— Други шестнадесет хиляди в Абруцо — продължи Ариола, — осем хиляди в равнината Сеса, шест хиляди в крепостта Гаета, десет хиляди в Неапол и по крайбрежието и накрая три хиляди, разпределени в Беневенто и Понте Корво.