Sedmiyat pechat

ХАУЪРД ДОУСЪН ОТ ВОРИ ВРАТ АТ А НА САМОЛЕТ А И ЛЕДЕНИЯТ БРИЗ изплющя като плес ница в лицето м у.

Ученият придърпа анорака и тръгна предпазливо по стълбата. В Макмърдо температурата беше само пет

градуса под нулата, но заради вятъра се усещаше като минус двайсет градуса.

Стъпи на асфалта на пистата Уили Фийлд и се изправи. Слънцето сияеше на хоризонта, но Доусън

знаеше, че само след около два месеца щеше да се спусне почти постоянен здрач. За поло вин година

шеше да се възцари страшната нощ на антарктическата зима, през която термометрите можеха да

спаднат и до минус деветдесет градуса. Тази перспектива никак не въодушевяваше учения. Но засега

предпочиташе да се наслади на мига, да се порадва на лятото, на краткия залез, когато слънце то

захождаше, за да се появи почти веднага на хоризонта.

Шумът от двигателите на „С-130― започна да заглъхва и Доусън закрачи по пистата. Чувстваше се

изтощен от преживяното в последните часове, когато шумът на моторите се сливаше с напрежението от

роящите се мисли в главата му след гледката на разрушения Ларсен Б. Нуждаеше се от миг спокойствие,

което да възстанови равновесието му. Отдалеч и се на няколко метра от притихналия самолет и най-сетне

откри в едно кътче на пистата тъй лелеяния мир.

Тишината се стелеше над безкрайното поле и обгръщаше учения. Тишината на Антарктида бе толкова

необятна и бездънна, че долавяше леко жужене в ушите си. Не се чуваше ни птица, ни глас, ни звук.

Нищо. Вятърът се надигаше от време на време и тихо прошумоляваше, но бързо стихваше и отново се

възцаряваше тишина.

И тогава от нищото се появи едва доловим, вибриращ и рит мичен шум. Бум-бум, бум-бум, бум-бум..

Сърцето му биеше в гърдите. Когато го чу, Доусън разбра, че си бе възвърнал рав новесието. Усмихна се,

обърна се и тръгна към хангара, където го чакаше Раджински.

- Всичко наред ли е? - попита приятелят му.



- Да - потвърди Доусън, вслушвайки се в скърцането на ботушите си bunny boots . - Бях зажаднял за

тишина.

Раджински се разсмя.

- „Херкулесът― е ужасен, нали?

Двамата се отправиха към подуела, който ги очакваше недалече от хангара.

- Ще дойдете ли в Крери Лаб! - попита Доусън.

- Не, изморен съм - отвърна Раджински. - Ще разпускам в „Южно изложение―. - Беше един от

баровете в Макмърдо. - Днес в Мактаун се играе бинго и не искам да изпусна възможността да стана

богат.

Доусън поклати глава иронично.

- Вие сте единственият човек, който вярва, че може да забогатее на Ледения конт инент.

Влязоха в подуела и шофьорът, изпратен от майор Шума хер, ги откара до Макмърдо на петнадесетина

километра оттам. Доусън предпочиташе да каца на Айс Рънуей, която се намираше на ледена платформа

близо до нос Армитидж, на пет минути от Макмърдо, но въпросната писта можеше да се използва само

от октомври до декември. През летните месеци ледът се размекваше от топлината и Айс Рънуей не беше

безопасна.

- Професор Доусън - каза шофьорът по средата на пътя за Макмърдо, - някакъв човек ви търси.

- Някой от бейкьрите?

- Не, сър. Финджи.

- Финджи? Каза ли какво иска?

 Топли ботуши, свързвани най-вече с Аляска и USAP (United States Antarctic Program) - Американска

антарктическа програма. Предназначени са за продължител но излагане на температури от минус 20 до минус 40 градуса.

- Б. пр.

- Не, сър. Само попита за вас.

- И вие какво му отговорихте?

- Че сте отишъл до Полуострова и ще се върнете след ня колко часа, сър.

- А той?

Шофьорът повдигна рамене.

- Сигурно е от ишъл да пие чаша б ира при Галахър, сър.

Раджински слезе пред сградата, където се помещаваше „Южно изложение―, и нодуельт пое към

следващата спирка, преминавайки покрай „Кофи Хаус― и Снежния параклис. Доусън се замисли кой би

могъл да е непознатият, който го бе търсил, но догадките му бързо се разсеяха при вида на познатия пей-

заж зад стъклата на автомобила.

Макмърдо беше бивша американска база, чиито постройки на по два и три етажа, издигнати на

пилони, бяха отделени едни от други - нещо, което дразнеше Доусън. Ученият би пред почел системата,

възприета от новозеландците в съседната база Скот, където почти всички постройки бяха свързани

помежду си. Като се има предвид суровият климат на Антарктида, този модел му се струваше

несравнимо по-добър. Но най-лошо бе това, че всичко бе невероятно грозно. Водопроводните тръби и

електрическите кабели не бяха прокарани под земята, а лежаха върху снега или висяха между

стълбовете пред очите на всички, изложени на ледения вятър. Понякога имаше чувс твото, че Макмърдо

не беше научна станция, а западнало миньорско селище от Дивия запад.

- Пристигнахме, сър - съобщи шофьорът, връщайки го към действителността.