СЕНКИТЕ

- И това не е,добра новина?

- Става дума за Троу.

Вместо да се сепне или да изругае, кралят се изсмя тихичко... доста наподобяваше мъркането на голяма котка, предвкусваща ядене.

- Положението се оплита. Не ми каза, че ти е роднина.

- Защото не знаех. Научих го от една трета братовчедка. Мисля, че е родство по брак. Ако бях имал някаква представа...

- Не се тревожи. Не си отговорен за семейното си дърво. -Ноздрите му отново се разшириха. - Предполагам, че не е бил добре дошъл в дома ти.

- Не, господарю. Приех го единствено защото в замяна ми предложи информация за шайката копелета. Твърди, че ги е напуснал и е готов да ни разкрие тяхното местоположение, стратегията и плановете им.

Кралят се усмихна, разкривайки вампирски зъби, дълги като ками.

- В такъв случай определено искам да се срещна с него.

Абалон се поддаде на инстинкта си, приближи се и коленичи на голия дървен под.

- Господарю, трябва да знаете...

Кралят сложи ръка на рамото му и дланта му бе толкова огромна, че сякаш обгърна цялото тяло на Абалон.

- Верността ти е към мен и само към мен. Усещам го по миризмата ти. Чувствам го. Забрави угризенията. Сега той е в дома ти, така ли?

- Да.

- В такъв случай ще отида при него.

- Не предпочитате ли да изпратите някого?

- Нямам какво да крия и не се боя нито от него, нито от Кор и неговата шайка момичета. Забрави ли, че веднъж вече се опитаха да ме убият? Не се получи. Опитаха се да ме свалят от престола? Все още съм на него. И с пръст не могат да ме докоснат.

Сякаш прочел мислите му, Рот протегна черния диамант и Абалон улови онова, което му предлагаха, и докосна устни до свещения камък, сгрян от плътта на огромния мъж.

- Бъч - извика Рот. - Обади се на Братството. Отиваме на гости.

Братът изрева нещо от другата страна на вратата, а кралят се наведе, за да погледне в очите на Абалон.

- А сега, съветнико, искам да пренасрочиш аудиенциите, планирани за първите два часа тази вечер.

- Да, господарю. Незабавно.

- А след това отиваме у дома ти.

- Каквото наредите, господарю. Каквото наредите.

13

Онзи, който спаси Трез от пленничеството му, изобщо не се оказа живо същество. Не беше дори и предмет. Свободата си, когато най-сетне дойде, той дължеше на един невзрачен отдушник в горния десен ъгъл на огромните покои, в които беше пленен.

Три нощи преди да избяга, лежеше по гръб, без да мисли за нищичко, когато струя студен въздух изведнъж докосна скъпоценните камъни върху одеждите му и охлади кожата му. Той се намръщи и когато погледна нагоре, видя решетката, завинтена в гладката бяла стена.

Охранителни камери следяха всяко негово движение, така че не биваше да показва никакъв интерес. Ала то го накара да се замисли. Сенките можеха да се дематериализират и освен това можеха да се превръщат в дим, което им позволяваше да прекосяват огромни разстояния и да останат невидими, когато достигнат крайната си цел.

Неведнъж беше опитвал и двете... без никакъв успех, така че в началото пропъди всякаква мисъл за бягство през отдушника.

Ала на следващата вечер, без някаква особена причина, погледът му се спря на онова, което бяха сложили върху тялото му. Скъпоценните камъни... искрящите, блещукащи скъпоценни камъни, инкрустирани, както той си мислеше, в злато. Металът имаше сребрист цвят, така че трябва да беше бяло злато, нали?

Освен ако не беше... неръждаема стомана. Единственото, през което дампцрите, дори да бяха сенки, не можеха да се дематериализират.