СЕНКИТЕ

Господин К. се наведе и награби поредната шепа смачкани, мръсни банкноти от торбата на пода. Хората му имаха нареждане всяка сутрин да си изпразват джобовете тук, в директорския кабинет, и дори да му отнемеше цял ден, той винаги ги броеше сам, без ничия помощ.

В момента, след близо една година в бизнеса, разполагаше с около стотина дилъри - броят им се променяше в зависимост от това, какъв беше коефициентът на убийствена дейност на Братството. Идеята му да събере Обществото на едно място в това изоставено девическо училище се бе оказала много добра. Така можеше да ръководи убийците като военен отряд - живееха заедно, имаха график, а той лично следеше всяко поемане на дъх и всяка продажба.

Трябваше да съградят наново толкова много.

Малко след като Омега бе дошъл при него и го бе направил Главен лесър, той си бе дал сметка, че повишението не означава нищо. Обществото не разполагаше е никакви пари. Нямаше покрив над главата. Никаква организация или план. Сега всичко това се беше променило - едно необикновено, несигурно съюзничество беше разрешило първия проблем, което на свой ред щеше да се погрижи за втория и третия. Четвъртият зависеше от него.

В момента всичко, което трябваше да прави, бе да продължи да трупа средства. Да държи хората си под контрол. Да следи парите, които влизаха и излизаха. Да започне да събира различни военни играчки. А когато най-сетне бе достатъчно въоръжен?

Щеше да избие Братството на черния кинжал и да остане в историята като онзи, който най-после си беше свършил шибаната работа.

Господин К. довърши броенето, докато последните лъчи светлина се отреждаха от нощното небе. След това се изправи, препаса си два четиресеткалиброви пистолета и натъпка пачките в един сак. Възлизаха на четиристотин хиляди долара.

Не беше зле за четиресет и осем часа работа.

Излезе, без да си прави труда да заключва - в мястото можеше да се проникне отвсякъде. Прозорците бяха като решето, вратите висяха на пантите си, а запустелият двор на гниещото училище пансион беше обграден от желязна ограда, в която имаше повече счупени, отколкото здрави участъци.

Какво държеше хората настрани?

Убийците, които патрулираха непрекъснато, стражи, чиято единствена работа бе да се оправят с всеки, припарил прежалено близо.

Добрата новина бе, че на мястото му се носеше славата, че е обитавано от призраци, така че, когато на няколко петнайсетгодишни келешчета им хрумнеше да проникнат вътре, един-два от триковете на Омега бяха достатъчни, за да се оправят с този малък проблем. На всичкото отгоре на момчетата му им харесваше да изкарват акъла на онези идиоти, което беше за предпочитане пред това, да ги пречукат. Труповете създаваха самцио неприятности, а той предпочиташе да не намесва човешката полия. В края на краищата във войната против вампирите имаше едно-единствено правило: хората не са поканени.

Когато излезе навън, господин К. се качи в черния си линкълн „Нав“ и ©бърйа върху неокосената изсъхнала трева. В полумрака усещаше как момчетата му обикалят периметъра, въпреки че не можеше да ги види - ехото от кръвта на Омега в тях вършеше по-добра работа от GPS чипове, наврени в задниците.

Така че, да, прекрасно знаеше, че миналата нощ беше изгубил един от хората си. Почувствал го бе като шок под пепеливо бледата си кожа. Шибаното Братство. На всичкото отгоре у задника, който беше убит, имаше пари и дрога, така че загубата възлизаше на поне пет хилядарки.

Всяка нощ той имаше между двайсет и двайсет и пет дилъри из колдуелските улици, работещи на смени от по четири часа. Смените бяха изключително важни. Проточеха ли се над двеста и четиресет минути, убийците носеха у себе си прекалено сериозни активи и можеха да изгубят твърде много, ако бъдеха прибрани от ченгетата или убити от Братството. Толкова много, че да започнат да им идват разни идеи.

Беше научил как да се оправя с бизнеса, когато все още беше човек и пласьор на дребно, опитващ се да се добере до нещо по-мащабно. А истината бе, че Омега имаше нужда от него. Не обратното.

Всеки път избираше различен маршрут, за да отиде при доставчика си, като много внимаваше да не му се лепне някоя кола, за да е сигурен, че не го следят нито ченгетата, нито онези от Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Освен това никога не говореше по телефона с доставчика си - технологичният напредък в редиците на местните и федералните агенти го правеше прекалено рисковано. Плановете се уговаряха и променяха на място, а ако някоя от двете страни не се появеше, влизаха в действие предварително съгласуваните резервни планове, които гарантираха, че ще се срещнат отново.

Никой от хората му нямаше представа за самоличността на доставчика му и това трябваше да си остане така. Някога и той бе там, където се намираха те сега... последното, което искаше, бе някой да се полакоми за мястото му.

А фактът, че доставчикът му беше вампир? Ама че смешно.