СЕНКИТЕ

С една последна усмивка Рейдж влезе в гостната и затвори вратата след себе си.

Троу стоеше насреща му - досущ изискания мъж, който бе някога в Древйата'страна... въпреки обикновените си дрехи.

- Рейдж? - каза той, пристъпвайки напред.

- Аха.

Троу имаше време само да му протегне ръка... и това беше всичко. Рейдж го стисна за китката, завъртя го като балерина и го блъсна с лицето напред в най-близката стена.

- Какво...

- Претърсвам те, задник. - Е, добре де, може би щеше да го направи малко по-грубичко, отколкото се налагаше. - Разтвори крака.

- Причиняваш ми...

- Ако открия оръжие, ще го използвам върху теб. Ясно?

- Нужно ли е да бъдеш толкова...

- Обърни се. - Рейдж го стисна за колана, завъртя го като пумпал и го залепи за стената с лицето напред. - Не. Главата нагоре.

Сложи ръка на брадичката му и бутна красивата му физиономия нагоре. След като опипа учудващо яките му гърди, продължи надолу и толкова силно го стисна за чатала, че гласът на Троу изтъня.

Ако обичаш!

Тука няма нищо. Изобщо не се учудвам.

Надолу по бедрата. Прасците. Отново очи в очи.

Ето какви са правилата. Опиташ ли с моя крал нещо, което да не ми хареса? Мъртъв си, преди да си паднал на пода. Разбрахме ли се?

Дойдох с мир. Приключих с битките...

Разбрахме ли се? Ако само се изкихаш отгоре му, ако опиташ да се ръкуваш с него или да погледнеш ботушите му за втори път? Лично ще ти купя билета за моргата.

- Винаги ли си толкова краен?

- В момента съм спокоен и овладян, копеле. Изобщо не искаш да ме видиш, когато съм ядосан.

Рейдж го блъсна към вратата, отвори я и го улови за врата.

- И сам мога да вървя - провлачи Троу.

- Така ли? Сигурен ли си? - Рейдж го сграбчи за мутрата и го поведе, стиснал в шепа очите, носа и устата му. - Така повече ли ти харесва? Не? Е, в такъв случай да си беше държал езика зад зъбите.

Нарочно правеше така, че на Троу да му е трудно да запази равновесие - беше страшно забавно да го гледа как минава покрай Абалон и влиза в библиотеката, сякаш танцува степ.

- О, добре започваме - измърмори Ви и си запали ръчно свита цигара.

- Поне не се е стигнало до сос за барбекю - подхвърли ченгето.

- Засега. - Ви изпусна струя дим. - Още е рано.

Рейдж се прокашля.

- Господарю и владетелю мой, Рот, син на Рот, кръвен баща па Рот, представям ти Троу, Жалко лайно.

С тези думи той блъсна копелето към персийския килим и я виж ти. То се препъна и се озова там, където му беше мястото. В краката на единствения истински крал.

15

- НЕ, АЗ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА НЕЯ, БЛАГОДАРЯ. - ТРЕЗ СЕ усмихна на Елена, защото не искаше да я засегне, докато я отпращаше.

Истината обаче бе, че беше повече от готов именно той да изведе Селена от стаята за прегледи. Далеч от тренировъчния център. Да я заведе... някъде, където и да било другаде.

Само че това нямаше да стане. Та само преди два часа сърцето й беше спряло, бяха я разтърсили с два милиарда джаула електричество, а после по някакъв начин бе успяла да се върне от онзи свят благодарение на това, че той се беше направил на живо, дишащо одеяло за душата.

Просто най-обикновен ден.

Или пък беше нощ?

Кой ли знаеше?

- Готова ли си? - попита той Селена.

Това, че тя го погледна в очите и кимна, беше като излязло ог някакъв сън. Никога не бе предполагал, че двамата отново ще бъдат заедно... нито пък че тялото й ще се извие точно както трябва, когато той пъхна ръце под коленете и около раменете й.

- Аз... ще бъда нежен. - Гласът му се прекърши и на Трез му се прииска да си срита задника. - Бавно и полека.

Тя отново кимна и изохка, когато той я вдигна от масата за прегледи и я измъкна изпод медицинската лампа, свалена ниско над тялото й.

- Накъде? - допита отново, макар че вече два пъти му бяха казали.

Елена, която държеше торбичката на венозната система, ги поведе към вратата.

- Оттук.

Стаята за възстановяване от другата страна изобщо не беше това, което той би искал за своята жена. Имаше болнично легло с метални пречки от двете страни, тънки одеяла и прости бели чаршафи. Имаше стойка за венозната система и цял куп медицинско оборудване. Възглавниците изглеждаха корави.

Разбира се, можеше да я положи върху ръчно изработено пухено легло и то пак не би било достатъчно добро.

Селена потрепери, докато той я слагаше внимателно да легне. А после, когато посегна да издърпа завивките изпод нея, тя затвори очи и поклати глава.

- Една минутка? - простена, сякаш всичко я болеше.

- Аха. Разбира се. Със сигурност.

И ето че нямаше какво повече да прави. Огледа се наоколо, видя един стол и си каза, че ако си настани задника в него, поне няма да й виси на главата.

Мамка му, Селена е толкова неподвижна, помисли си, след като седна, а Елена ги остави на спокойствие (ако такова изобщо беше възможно). Но поне ставите й бяха заели що-годе нормално положение и дишаше без чужда помощ. И беше в съзнание.

Все още обаче беше много бледа. Почти колкото чаршафите. И въпреки че косата й беше пригладена, в дългите тъмни кичури все още имаше възелчета.

- Аз... съжалявам...

- Какво? - Той се приведе напред. - Какво каза?

- Съжалявам...

- За какво? Исусе, та да не би да си го искала!