СЕНКИТЕ

- Каквото и да се случи, няма да те оставя. Ако ме искаш до себе си, независимо... какво се случи, ще бъда до теб. Стига да ме искаш.

Очите й обходиха лицето му.

- Не знаеш какво говориш...

- Как ли пък не.

- Аз ще умра.

- Аз също. Само че не знам кога, нито пък ти.

Сияйните й очи грееха с толкова много сложни чувства.

- Трез, виждала съм как сестрите ми минават през съвсем същото. Знам какво...

- Нищо не знаеш. С цялото ми уважение.

Изправи се и отиде в долната част на леглото. Отметна завивките и погледна под краката й.

- Какво правиш?

Много нежно той изви единия й глезен настрани, за да погледне стъпалото й.

- Не.

- Моля?

- Не виждам Да е отпечатан срок на годност. - Направи същото и с другия й крак. - Нито пък тук.

Отново я зави_| подпъхвайки одеялото под нея, а после погледна над тялото й към лицето... опитвайки се да пропъди мисълта, че именно плътта, която жадуваше, би могла да се окаже онова, което щеше да ги раздели завинаги.

А после си спомни каква новина му беше сервирал Ай Ем в коридора отвън. Мамка му, сякаш в неговия живот нямаше цял куп пречки.

- Няма да те напусна - закле се.

- Не исках да ти кажа. - Сълзи изпълниха очите й, превръщайки сините ириси в скъпоценни камъни. - Не исках да знаеш и да ме съжаляваш.

- Не те съжалявам.

- Не си го причинявай, Трез. Просто... знай, че те обичам, и ме остави да си отида.

Той се приближи до нея.

- Ще ми дадеш ли ръката си?

Тя се обърна с усилие върху леглото и му протегна ръката си. Трез улови дланта й и я сложи между краката си, върху коравата като камък издутина, напираща зад ципа на дънките му. Допирът го накара да изсъска, вампирските му зъби се издължиха, хълбоците му подскочиха.

Това на съжаление ли ти прилича? - процеди той.

Мамка му, трябваше да се отдръпне. Беше прибягнал до нещо толкова грубо само за да подсили думите си, ала вместо това установи, че е готов да свърши, мигновено сексуално ускоряване.

- Трез...

- Не казвам, че трябва да правим секс. Нищо такова. Но не съм тук, понеже те съжалявам, окей?

- Не мога да те помоля да останеш.

- И не си го направила. Аз го избрах. Аз избрах... теб.

Докато изричаше тези думи, си даде сметка, че това бе самата истина. За първи път в живота си имаше чувството, че сам избира нещо... и колкото и да беше странно, то беше хубаво. Колкото и тъжно да бе случващото се, усещането да каже „Това е мое“ бе невероятно освобождаващо.

Тази... ситуация... бе нещо, което зависеше от него, колкото и дълго да продължеше, където и да ги отведеше. Стига само Селена да го искаше до себе си.

В последвалата тишина Трез огледа голите стени наоколо и разбра, че трябва да я махне от тази болнична стая. Вярно, тук бяха близо до медицинския персонал, в случай че състоянието й се влошеше, ала ефектът върху настроението беше ужасен, непрекъснато напомняне: „Ти си болен“.

Отново се съсредоточи върху нея.

- Каквото и да ти потрябва, аз съм насреща. Стига да ме искаш.

- Искам те - отвърна гя дрезгаво след миг.

- Добре тогава. - Трез изпусна шумно дъха си, а после вдигна показалец. - И още нещо. Никакъв ерок на годност, разбрахме ли се? Ще го направим така, сякаш ще живееш вечно.

Върху лицето й се изписа недоверие, но той поклати глава.

- Не. Това е единственото ми правило.

Не беше глупав. Чул бе думите на другите Избраници, видял бе рентгеновите снимки, бдял бе над разкривеното й тяло. Дълбоко в себе си беше убеден, че ще я изгуби, и то скоро. Ала дарът, който можеше да й даде? Най-важното нещо - мамка му, може би единственото - е което можеше да й помогне?

Надежда.

И не беше нужно сам да вярва, че тя ще бъде излекувана, за да я има, да я сподели, да я изживее.

Бъди тук. Обичай я до края. Не се откъсвай от нея до последния й дъх.

Ето как щеше да я почете със сърцето и душата си, въпреки че не беше достоен.

- Никакъв срок на годност - повтори. - Ще живеем всяка нощ така, сякаш ни очакват още хиляда.

* * *

Селена запримигва учестено, за да пропъди сълзите си. Трудно й беше да повярва, че Трез действително стои до болничното й легло и се взира в душата й е такава решимост, сякаш бе в състояние да я опази жива и здрава толкова дълго, колкото поиска, само със силата на волята си.

- Не мисля, че разполагаме с хиляда нощи, Трез - каза тя.

- Знаеш ли го? Със сигурност?

- Не, но...

- Тогава загцо^а губим и миг от времето, което имаме, в подобни мисли? Какво ще ни донесе това? Сериозно, с какво ще ни помогне...

- Ще легнеш ли до мен?

Той се прокашля.

- Сигурна ли си?

- Да. Моля те.

Възхити се на плавните движения, е които той се покачи на високия матрак и се извъртя, помагайки й да му направи място. Сякаш прочел мислите й, той я взе в обятията си, така че тя лежеше на една страна, а главата й почиваше върху гърдите му.

Накъсана въздишка се изтръгна и от двамата.

- Това е истинско облекчение - чу се да казва тя. - Исках да знаеш, но...

- Шшт. Трябва да поспиш.

- Да.

Селена затвори очи и го почувства по един нов начин, кръвта му си проправяше път в нея, укрепвайки тялото й след преживяното току-що. Пресметна наум кога точно беше настъпило последното вкаменяване. Тринайсет нощи. А преди това? Шестнайсет.