СЕНКИТЕ

Тя се разплака и Трез заряза стола. Отиде до леглото и коленичи до нея. Свали металната пречка и улови ръката й.

- Селена, не плачи. - Върху нощното шкафче имаше носни кърпички и той пусна ръката й, за да извади една и да избърше бузите й. - О, не, недей да съжаляваш. Не можеш да се извиняваш за нещо такова.

Тя си пое накъсано въздух.

- Не исках да знаеш. Не исках... да се тревожиш.

- Ще ми се да ми беше казала.

- Нищо не може да се направи.

Някой сякаш заби нож между ребрата му.

- Не можем да сме сигурни. Мани ще говори е колегите си сред човеците. Може би...

- Обичам те.

Думите й бяха като шамар, изплющял върху лицето му. Трез се закашля, ахна, запелтечи и изхриптя едновременно. Страхотен отговор. Страшно мъжествено...

Какъв му беше проблемът, по дяволите? Жената, в която беше влюбен, онази, която искаше повече от всичко на света, му излизаше с двете думички... а той се превръщаше в една гигантска телесна функция.

Страшно романтично.

Но поне не се изпусна в дънките си.

- Аз... - заекна той.

Преди да успее да каже още нещо, Селена улови ръката му и поклати глава върху възглавницата.

- Не е нужно да ми кажеш същото в отговор. Просто исках да знаеш. Важно бе... да знаеш. Няма време...

- Не го казвай. - Гласът му стана твърд. - Не искам никога вече да го казваш. Има време. Винаги има време.

- Не.

Господи, бледосините очи, открили неговите, сякаш бяха древни. Дори и със съвършено гладкото лице, чиято красота струеше даже в това състояние, изтощеният й поглед я караше да изглежда неимоверно стара.

Толкова беше несправедливо. Тя - в това легло, той - коленичил до нея, здрав и силен... и неспособен да сподели здравето, което имаше в изобилие. Е, да, когато сърцето й беше спряло, бе успял да я върне към живота, но не искаше просто да я издърпа от ръба. Искаше да я излекува.

Искаше... години с нея.

И да, в мига, в който си го помисли, осъзна, че това никога няма да се случи - дори ако нейната съдба се променеше, неговата щеше да си остане същата.

- Обичам те... - прошепна тя.

За миг Трез почувства, че сам стига до ръба, сърцето и душата му трепереха, на крачка от това, да потънат в думите й, в очите й, във всичйо, което я правеше женствена и загадъчна, и прелестна... Но после си напомни, че тя едва не бе умряла, че в най-добрия случай беше полубудна и че вероятно няма представа какво говори.

Освен това доктор Джейн беше обявила на всеослушание, че той бе спасил живота й. Което може и да беше вярно, може и да не беше, но при цялата тази драма благодарността определено бе в състояние да накара всекиго да почувства нещо, което всъщност не изпитва. Или да подкладе пламъците на привързаността в една много по-силна, но временна емоция.

- Не е нужно да ми кажеш същото в отговор - промълви тя. -Просто исках да знаеш.

- Селена, аз...

Тя вдигна другата си ръка, отворила длан.

- Не е нужно да отиваме по-далеч.

Възцари се оглушителна тишина, ала само в стаята. В главата му цареше същинска какофония, най-различни мисли и образи бомбардираха съзнанието му, сякаш сивото му вещество се бе превърнало в маймуна, замеряща стените на клетката си с лайна.

Отново се съсредоточи върху Селена, заповядвайки си да се стегне и да опита да й помогне.

- Искаш ли да се нахраниш? - Вдигна свободната си ръка и й протегна китката си. - Моля те.

Кимването й го изпълни с огромно облекчение. Той проби плътта си със зъби и поднесе вената си към устните й. В началото тя го докосна съвсем леко, преглъщайки едва-едва. Постепенно обаче започна да поема контрол, засмука го, приемайки дълбоко в себе си онова, което той имаше да й даде.

Той се втвърди.

Беше по-силно от него. Не че изпита някакъв сексуален импулс. Прекалено беше погълнат от тревогата си за нея, от ужасния въпрос дали всеки момент тялото й няма отново да й измени.

„Стабилно“, казала бе доктор Джейн. Състоянието й беше толкова стабилно, колкото изобщо би могло да бъде състоянието на някой два часа след като тялото му беше претърпяло пълен молекулен срив. Но поне втората серия рентгенови снимки бяха истинско чудо. Докато първите бяха показали кости там, където би трябвало да се намират подвижните части на ставите й, според доктор Джейн и Мани сега нещата бяха „анатомично по-правилни“.

Никой не знаеше къде се беше дянало всичко лошо. Нито защо си беше отишло. Нито пък кога ще се върне. Онова, което знаеха със сигурност, бе, че там, където допреди малко нямаше движение, сега вече имаше.

След известно време устните на Селена се отпуснаха и клепачите й се притвориха. Трез отдръпна китката си и близна дупчиците, за да ги затвори, след което сложи ръка на матрака и облегна брадичка върху нея.

- Как ме откри? - попита тя сънливо. - Паднах, когато бях в Светилището...

- Някой дойде и ме доведе.

- Кой...?

„Скрайб Върджин“, помисли си той, когато от нея се откъсна тихичко похъркване.

- Селена?

- Да? - Тя опита да се разсъни; повдигна глава от възглавницата си и отвори широко очи. - Да...?

- Искам да знаеш нещо.

- Какво?