СЕНКИТЕ

Може би ако не се налагаше да храни братята, щеше да си отдъхне малко по-дълго. И може би силата, която той й беше дал току-що със своята кръв, щеше да й помогне да отблъсне нови пристъпи.

- Ето защо се държах настрани - обясни тя. - Не заради теб. Не ме е грижа за миналото ти. Искам да го знаеш.

Трез започна да я милва по гърба, ръката му описваше бавни кръгове.

- Шшт. Просто се опитай да поспиш.

Селена повдигна глава.

-- Нека ти кажа всичко. Искам да го чуеш и да го повярваш. Знам, че ти се отдръпна, защото си мислеше, че... че те съдя или нещо такова. Ала аз го направих заради всичко това, не защото си бил с много... човеци. Нито пък заради обета ти.

Трез затвори очи и потръпна. А после поклати глава.

- Трябва да бъда откровен с теб. Последното, за което искам да мисля точно сега, е...

- Не смятам, че си омърсен, Трез.

- Моля те. Недей.

Тя улови ръката му и я стисна, опитвайки се да го накара да разбере, тласкана от неудържим порив най-сетне да изрече всичко на глас. Теорията му за хилядата нощи щеше да свърши добра работа за душевното й състояние... и той беше стигнал до същото заключение като нея: тя нямаше печат с дата и срок на годност. Ала тя живееше в тази действителност от първия пристъп насам, преди толкова десетилетия, и траекторията на оцеляването й бе като на кола, изхвърчала от пътя и паднала в канавката.

Това не беше нещо, което щеше да преживее.

- Трябва да го кажа, Трез. Толкова дълго чаках, за да говоря с теб. Няма да пропилея тази възможност.

Смътно си даде сметка, че говори по-категорично, възстановява се, чувства се повече като самата себе си благодарение на дара на кръвта му.

- Ти си достоен мъж и мисля, че се влюбих в теб още от първия...

Трез изхвърча от леглото и за частица от секундата Селена си помисли, че ще изскочи и от стаята, далеч от нея и от тъпата й болест. За миг той наистина отиде до вратата.

А после започна да крачи напред-назад.

- Защо ти е толкова трудно да го приемеш? - зачуди се тя на глас. - Че си добър мъж. Че си достоен...

- Селена, нямаш представа за какво говориш.

- Кръстосваш стаята, сякаш някой те преследва. Очевидно съм на прав път.

Той спря и поклати глава.

- Виж, става дума за теб. Това... - Той махна с ръка между тях двамата. - Става дума единствено за теб. Ще бъда насреща от каквото и да се нуждаеш. Но недей да ме намесваш във всичко това.

Селена се надигна върху възглавницата. Напрежението в лактите и раменете я накара да стисне зъби и я остави без дъх, докато болката затихваше мъчително бавно. Което все пак беше за предпочитане пред това, да е напълно вкаменена.

Когато очите му се присвиха от тревога, тя каза:

- Не, не се нуждая от доктор Джейн. Наистина.

Трез потърка лице и тя за първи път го разгледа както трябва. Напоследък беше поотслабнал, бузите му бяха хлътнали, от което челюстта му изпъкваше, а устните му изглеждаха още попълни. Дори и така той беше огромен, раменете му бяха три пъти по-широки от нейните, гърдите и коремът му - изваяни със сила, въжета от мускули се спускаха по ръцете и краката му.

Беше красив. От тъмната кожа до черните очи, от върха на ниско подстриганата глава до обутите в ботуши стъпала.

- Ти си пбвеч^от достоен - промълви тя. - И ще трябва да го приемеш.

- Нима? - горчиво отвърна той. - Аз не съм толкова сигурен...

- Престани.

Трез я зяпна, а после се намръщи.

- Знаеш ли, не съм сигурен защо все се връщаш на това.

Не се засягай, но едва не умря в съседната стая преди колко? Сякаш бяха само десет минути. Моите глупости не са важни в момента.

Селена сведе поглед към тялото си. Носеше болнична нощница - бледосиня, на малки по-тъмно сини спирали. Завързваше се на гърба и тя усещаше възлите да се впиват там, където би била закопчалката на сутиена й, ако носеше такъв, и по-ниско, върху кръста й.

Струваше й се странно, че тялото й функционираше сравнително нормално. Мисълта, че това няма да продължи много дълго, я накара да види всичко съвършено ясно.

- Знаеш ли - промълви тя. - Никога не ми беше минавало през ума, че може да има нещо хубаво в това, да страдаш от смъртоносно заболяване.

- И какво е то? - попита Трез напрегнато.

Тя отново вдигна очи към него.

- Кара те да не се боиш да изречеш онова, което наистина мислиш. Откровеността може да бъде плашеща, освен ако не я сравняваш с нещо още по-ужасяващо... като своята наближаваща смърт. Така че нека ти кажа точно защо смятам, че твоите „глупости“, както ги нарече, са важни. Каквото и да те мотивира, каквото и да причинява... - тя описа с ръка кръг, обхващащ цялото му тяло - бездната в теб, според мен си използвал всички онези жени, за да избягаш от него. Според мен през годините си чукал всички онези жени, за да отвлечеш мислите си, и това, че не искаш да си го признаеш, ме кара да се боя, че ще използваш и мен като още по-добър начин да избягаш от себе си. Ако не искаш да се изправиш срещу собствените си проблеми, какво би могло да бъде по-изкушаващо и ефикасно от една жена със смъртоносно заболяване?

- Исусе, Селена, изобщо не мисля така. Ни най-малко...