СЕНКИТЕ

Очевидно и двамата можеха да избягват някои думи.

- Толкова е неестествено - избъбри тя.

- Кое?

Наложи се да завърти цялото си тяло, за да го погледне. Разсеяно забеляза колко красива бе тъмната му кожа на фона на белите чаршафи, от контраста сякаш и двете грееха.

Опита се да открие правилните думи.

- Струва ми се, че съществува едно огромно... и аз не знам, разстояние или нещо такова... което ни разделя. Няма смисъл. Искам да кажа, ти си тук, до мен... ала има думи, които ни препъват, теми, за които не искаме да говорим. И то... то е отвратително. Защото именно това сега е хубавата част. Така де, виж ме само.

Тя вдигна свободната си ръка, разпери пръсти, размърда ги.

- Подвижна и будна е много по-добре, отколкото онова преди, нали? - Той просто се взираше в нея и тя се почувства като глупачка. - Съжалявам, предполагам, че звучи странно...

Трез се приведе и сложи край на думите й с целувка, устните му се задържаха върху нейните.

- Не - каза, когато отново се облегна назад. - Знам какво имаш предвид. Не е глупаво и ти си права. Сега е хубавата част...

- Толкова си красив.

Трез отново се закашля.

- Мамка му. Ама и ти си една.

- Снощи ти казах... или... всъщност колко е часът? Както и да е, вече ти казах, че в момента страшно държа на откровеността.

Той притвори очи.

- И на мен ми изнася да си говорим направо. Нека те попитам тогава, ако те взема на ръце и те занеса под душа, ще...

- Коленича ли под топлата струя, за да проверя дали вкусът ти е толкова прекрасен, колкото си го спомням?

Звукът, изтръгнал се от него, не беше кашлица. Не беше и членоразделно изречение. Едновременно изръмжа, изпъшка и простена, сякаш се канеше да умолява...

Беше най-възбуждащият звук, който Селена бе чувала в живота си.

- Това „да“ ли беше? - провлачи тя.

Той отново я целуна, този път по-настойчиво. По-продължително. А после впи пламнал поглед в нея.

- Мамка му, направо ще умра...

Той млъкна и този път Селена също бе смутена от думата. Когато ставаше въпрос за тях двамата, единият наистина умираше. Само че беше тя, не той.

- Съжалявам - прошепна Трез. - Никога вече няма да го кажа.

- Всичко е наред. - Селена си заповяда да се усмихне. - Нека идем да отмием тревогите си...

- Ще намеря лек за болестта ти - мрачно каза той. - Няма да те оставя да изгубиш тази битка, Селена. Ще обърна целия свят, за да те задържа до себе си... без никакво разстояние помежду ни, нищо, освен голата ни кожа... душите ни.

Очите й се наляха със сълзи и тя с усилие ги преглътна. Протегна ръка към красивото му лице и прокара връхчетата на пръстите си по него.

- Обичам те, Трез.

- Господи, аз също те обичам.

27

КОГАТО СЕ СЪБУДИ, ЛЕЙЛА ЛЕЖЕШЕ НА ЕДНА СТРАНА ВЪРХУ нещо много по-меко от пода на вестибюла. Обзета от паника, тя посегна към корема си. Беше си все така издут, ала, прескъпа Скрайб Върджин, дали нероденото й дете не беше пострадало? Спомняше си как слиза от колата, как изкачва с усилие стъпалата на имението, как припада...

- Малкото - промълви тя. - Малкото добре ли е? Малкото? Начаса разноцветните очи на Куин изникнаха пред лицето й. -Ти си добре...

Сякаш в този миг я интересуваше как е тя!

- Малкото!

Изруга наум, мислейки си как бе могла някога да се оплаква, че е бременна. Може би това бе наказание, задето...

- Всичко е наред. - Куин погледна през стаята, към някого, когото Лейла не можеше да види. - Добре е, просто... да, добре е.

Облекчението бе толкова огромно, че очите й се наляха със сълзи. Ами ако беше изгубила детето им, защото се срещаше с Кор? Защото го бе гледала, докато той... правеше онова нещо? Никога нямаше да си го прости.

Изруга, чудейки се защо бе поискала онези неща от Кор. Беше грешно по толкова много причини и правеше вината й още по-голяма, толкова, че почти се задушаваше. В крайна сметка, много по-лесно бе да се правиш на невинна жертва, когато не караш изнудвана си да мастурбира пред теб.

- О, господи - простена тя.

- Боли ли те нещо? Мамка му, Джейн...

- Тук съм. - Доктор Джейн коленичи до Куин; изглеждаше уморена, но готова за действие. - Здравей. Радвам се, че отново си с нас. Мани намести ръката ти. Счупването беше чисто. Гипсирахме те и...

Последваха обяснения за това, колко дълго щеше да продължи възстановяването й и кога щяха да й свалят гипса, ала тя не слушаше. Доктор Джейн и Куин криеха нещо от нея: окуражаващите им усмивки бяха изкуствени.

- Какво не ми казвате? - прекъсна ги тя.

Мълчание.

Опита да се надигне и Блей й се притече на помощ - улови нежно здравата й ръка, така че да има от какво да се оттласне.

- Какво е то? - настоя тя.

Доктор Джейн погледна Куин. Куин погледна Блей. А Блей... Блей бе този, който най-сетне срещна погледа й.

- Видеозонът показа нещо неочаквано - отвърна той.

- Ако ме накарате още веднъж да попитам „какво“ - процеди Лейла, - ще започна да хвърлям каквото ми попадне, а счупената ми ръка да върви по дяволите.

- Близнаци.

Сякаш времето и реалността бяха кола, чиито спирачки някой бе натиснал внезапно, в главата й отекна пронизителен стържещ звук.

Лейла примига.

- Извинявай... какво?