СЕНКИТЕ

Парадайз не беше мигнала нито за миг в прекрасната къща. В началото, защото, развълнувана, че цялото място е на нейно разположение, беше обиколила всяка гостна, спалня и баня, дивейки се на произведенията на изкуството, мебелите, интериора... на два пъти. След това бе дошъл ред да си избере спалня в подземното ниво (беше си избрала онази отляво) и да разопакова, разопакова, разопакова.

Вучи, любимата й прислужница, бе понечила да си постеле да легне в късия коридор с каменни стени между двата подземни апартамента, ала Парадайз бе настояла да се настани в отсрещната спалня. Това бе довело до поредица от протести, при което слугинята, хваната натясно между директна заповед и неудобството, с което я изпълваше мисълта да живее в подобен лукс, едва не бе получила нервен срив.

В крайна сметка (и както обикновено) Парадайз се беше наложила.

След което се беше оттеглила в „своята“ спалня, преоблякла се бе за сън (панталон за йога и суетшърт с логото на университета „Сиракюз“, както спеше от години) и бе открила поредната добра новина - безжичният интернет не се нуждаеше от парола. Излегната върху кадифената завивка, тя бе проверила Twitter, Facebook, няколко блога и два вестника... продължавайки упорито да пренебрегва съобщенията от Пейтън. Когато клепачите й най-сетне бяха започнали да натежават, бе оставила телефона си настрани и бе придърпала половината завивки върху себе си.

Само за да установи, че изобщо не е в състояние да заспи.

Дори след като бе затворила очи, бе продължила да мисли за онова, което баща й й беше обяснил, че ще прави, когато се свечери, за да му помогне с работата за краля.

И разбира се, мисълта, че баща й бе сам в къщата с онзи техен отдавна изгубен братовчед. Ами ако се опиташе да го нарани?

Така че, да, помисли си, докато заставаше пред огледалото в банята. Не беше мигнала... дори и когато очите й бяха затворени. Добрата новина бе, че чакането беше свършило. Според съобщението от баща й той щеше да се появи до петнайсетина минути, което очевидно означаваше, че не му се бе случило нищо лошо.

Интересно, направо бе слисана колко силно копнееше да го види. След всички тези години, в които се бе молила за малко свобода, когато най-сетне я бе получила, тя бе помрачена от носталгия по дома.

- Ала сега ще се заловя за работа.

Обърна се настрани и опъна тъмносиния си блейзър. Подръпна бялата си блуза. Оправи наниза от перли. Когато отстъпи назад, реши, че прилича на стюардеса от шейсетте. Като онези във филма „Хвани ме, ако можеш“.

- О, я стига. - Свали лентата, с която бе прибрала косата си и я разпиля. - О, да. Така вече е различно.

Как ли пък не. Пуснатата коса изобщо не беше помогнала. Само че нямаше време, пък и кого точно трябваше да впечатли?

Добре де, кофти въпрос, когато се опитваш да запазиш първата работа, която си имал някога... особено когато работиш не просто за баща си, а за краля на расата и личната му охрана от страховити убийци.

Тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да започне да се моли на Скрайб Върджин.

Излезе от банята...

- Моля ви, господарке. Позволете да ви приготвя закуска.

Вучи стоеше до самия праг на стаята, облечена в неизменната си сиво-бяла униформа, полюлявайки се на обувките си с каучукови подметки. Прислужницата имаше кестенява коса, кафяви очи и кожа с цвета на бял хляб, но беше очарователна по свой собствен начин... и вероятно бе само петдесетина години по-възрастна от Парадайз. Двете се познаваха, откакто Пари се помнеше - както се случваше често с дъщерите на аристокрацията, двете бяха подбрани една за друга с надеждата да се роди връзка между господарка и прислужница, която да трае цял живот. В много случаи прислужницата бе най-важното нещо, което вземаш със себе си в новия си дом, когато се обвържеш е мъж от същото потекло и възпитание.

Тя бе връзката ти с миналото. Здравият ти разум. И в немалко случаи - единственият, на когото можеше да имаш доверие.

Човече, наистина предпочиташе сегашното си преместване - заради работа, а не заради някой префинен хелрен.

- Добре съм, Вучи. - Парадайз опита да се усмихне. - Ами ти, гладна ли си?

- Господарке, вие не хапнахте и на Последното хранене.

Пари нямаше никакво намерение да признае истината – че ако само можеше да се скрие някъде, сигурно щеше да повърне върху стюардеската си униформа. Подобна откровеност обаче би довела единствено до спор за това, че трябва да си легне, в който Вучи вероятно щеше да повика баща й на помощ.

- Знаеш ли какво би било чудесно? - Пари се насили да се усмихне. - Ако ми приготвиш нещичко, което да изям на бюрото си. - Тя се приближи и улови Вучи за ръка. - Да вървим да направим точно това.

- Но... но... но...

- Толкова се радвам, че си съгласна. Страшно обичам, когато сме на едно мнение.

След като изкачиха спираловидното каменно стълбище, те прекрачиха през портрет в цял ръст на някакъв френски крал и се озоваха в гостната, където се провеждаха аудиенциите.