СЕНКИТЕ

Като останалата част от къщата, и тази стая беше великолепно обзаведена, пълна с антики, коприна и сатен по стените и пода, дори столовете, на които сядаха посетителите, за да изчакат реда си, бяха тапицирани с пищни материи. Мястото й напомняше за статии, които беше чела във „Воуг“ и „Венити Феър“; мебелите - съвършено подбрани, предметите на изкуството - прекрасни фантазии от нефрит и злато, и месинг, цветовете - приглушени, но не и безлични.

- Предполагам, че татко още не е пристигнал.

Сякаш по даден знак, автоматичните капаци на прозорците се вдигнаха с тихо бръмчене, което я накара да подскочи.

- Ще отида в кухнята, за да ви приготвя Първото хранене.

Вучи се отдалечи и Парадайз едва не я повика да се върне.

Ала, за бога, прислужницата не беше спасителен пояс.

Твърдо решена да се приготви, макар да не знаеше какво й предстои да прави, тя се настани зад бюрото и побутна мишката, което извика екран, защитен с парола, която и през ум не й мина да се опита да налучка. Безжичният интернет в подземието беше едно. Компютърът тук? Щеше да е защитен, и още как.

Едно по едно тя отвори чекмеджетата, откривайки единствено канцеларски пособия, канцеларски пособия... и да, още канцеларски пособия...

Първо чу гласовете. Дълбоки. Ниски. Невероятно мъжествени. А после входната врата се отвори и се разнесе тропот на цял куп тежки крака в ботуши, които прекрачваха прага...

Първата мисъл на Парадайз бе да се скрие под бюрото.

Членовете на Братството на черния кинжал пристъпиха вътре, до един облечени в черни кожени дрехи и до един въоръжени със свирепи на вид оръжия. Бяха по-едри, отколкото си ги спомняше от запознанството им предишната вечер. А те и в спомените й си бяха достатъчно едри.

- ...да им изпразня един пълнител в главата - тъкмо казваше единият.

Думите му бяха последвани от смях, а после друг добави:

- Или в задника. Не съм придирчив.

А после се заковаха на място, приковали поглед в нея. Слава богу, че беше седнала. И че писалището представляваше нещо като бариера между нея и всичките тези воини.

- Здрасти - каза онзи с бостънския акцент. - Първата ти нощ, а?

Парадайз тъкмо кимваше, когато баща и влезе забързано.

- Тук съм, тук съм. - Той си проправи път между тях. Парадайз, как си?

Когато баща й дойде при нея, тя се изправи и го прегърна здраво. Можеше да се справи, каза си. Със сигурност можеше да се справи.

Наистина.

Честно.

Господи, в къщата имаше толкова много мъже.

* * *

Близнаци. Щеше да има близнаци.

Изтегната в болничното легло, Лейла поглаждаше корема си със свободната си ръка, онази, която не се подаваше от гипса, стигащ над десния й лакът. Болката от двете падания си беше отишла, счупването, за което Мани се беше погрижил, вече бе зараснало. Гипсът, найлонът или каквото там беше, щеше да бъде срязан след малко.

Близнаци.

Въпреки че бе имала цял ден, през който да се опита да свикне е тази новина, все още беше слисана... и на всичкото отгоре, с Куин така и не го бяха обсъдили както трябва. Не бяха говорили и за това, какво беше привлякло вниманието му, когато преглеждаше дрехите й.

Докато той се върне с памучна нощница и любимия й розов халат, Лейла вече бе заспала. Куин я беше завил с халата и я беше оставил на спокойствие.

Дали й беше ядосан? Дали се беше досетил, че е лъгала за това, къде ходи с колата?

Проклятие, както биха се изразили братята...

Почукването, долетяло откъм вратата, я накара да вдигне глава.

- Да?

Сякаш прочел мислите й, Куин се показа на прага.

- Здрасти. Исках просто да видя как си, преди да изляза за през нощта. Добре ли си?

Лейла си пое дълбоко дъх, мъчейки се да не допусне нещо да се изпише по лицето й.

- Добре съм. Ами ти?

- И аз.

Дълга пауза. От която сърцето й заби учестено.

- Ами благодаря ти за халата. - Лейла погали пухкавия плат. - Наистина го оценявам. Тъкмо се събудих, но ей сега ще го облека.

След един миг Куин прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Разноцветните му очи се плъзнаха по тялото й и като никога бяха сдържани.

- Е, посвикна ли? - попита той. - С новината за близнаците, имам предвид.

- Ами да. Искам да кажа, все още си е шок... - Лейла сви рамене. - Но свиквам. Щастлива съм. Две! Каква благословия! Искам да кажа, да.

- Аха. Добре.

Мълчание, в което той напъха ръце в джобовете на кожения си панталон, а Лейла си играеше с реверите на проклетия халат.

И се обля в пот под болничните завивки.

- Искаш ли да ми кажеш нещо? - попита Куин.

Думкането в ушите й беше толкова силно, че бе почти сигурна, че изкрещя в отговор.

- За какво?

- За това, какво си правила снощи.

Заповяда си да издържи на погледа му.

- Отидох да покарам.

- Защо по дрехите ти имаше листа?

- Моля?

- Дрехите ти. Снощи. Когато ги отнесох в стаята ти, по тях имаше пръст и листа. Ако си прекосила двора и си припаднала във вестибюла, защо бяха в това състояние?

Лейла наведе очи, макар да знаеше, че така изглежда виновна. Но разбира се, тя беше виновна.