СЕНКИТЕ

Рейдж наклони пакета с чипс и му се прииска да изругае. Големите парчета бяха на свършване, много скоро щяха да останат само натрошени късчета и оранжев прах. Не че нямаше да изяде абсолютно всичко, а накрая да изтърси пликчето в зейналата си паст. Ала това беше не толкова забавната част от изживяването, в която трябваше да поразмърда пръсти.

Без да престава да дъвче, той отново прикова поглед в задницата на колата на Фриц, която изглеждаше така, сякаш принадлежеше на някой диктатор от Третия свят. Мерцедесът беше толкова голям, толкова черен и с толкова потъмнени стъкла, че привличаше вниманието откъдето и да минеше. На Рейдж му беше забавно да си представя какво ли биха си казали хората, ако знаеха, че в него има вампири.

И че зад волана седи иконом на няколко века, който караше така, че можеше да засрами и някой състезател.

- Защо не завием надясно ей там? - попита Рейдж, когато наближиха едно кръстовище.

- Онази улица е еднопосочна.

- Както казах - защо не завием?

Мани го погледна.

- Не и ако не искаме да ни арестуват.

- Нали сме в линейка.

- Ние да, но не и те.

А, да. Жалко.

- Честно ти казвам, ще ми се да можехме просто да надуем сирената.

Ала в мига, в който го каза, ребрата му сякаш притиснаха дробовете и се наложи да свали прозореца с един-два пръста, за да поеме малко въздух.

- Не ми казвай, че току-що омаза вратата със сирене.

Рейдж избърса яркооранжевото петно с опакото на ръката си.

- Нищо такова.

Бяха се лепнали за задницата на Фриц като пощенска марка: свърнаха наляво и подкараха покрай реката, право напред, на път към сърцето на финансовия квартал. Никакви мръсни задни улички. Никакви контейнери за боклуци. Нито дори киша през влажните месеци. И никакви гадни миризми от гниещите отпадъци на евтини ресторанти. Това беше лъскавата част на града, където хората носеха костюми и хвърчаха напред-назад към местата, където вършеха своята Спешна, Важна Работа.

Небостъргачът, където се намираше ресторантът, който си бяха набелязали, бе завършен едва преди няколко години - най-високата сграда в Колдуел, както гордо бяха обявили предприемачите. Пълен до пръсване с офиси на големи компании, на Рейдж той приличаше на шкаф за документи, само че претъпкан е хора, всеки от тях - заключен в малкото си чекмедже.

Ама че скука.

- Добре ли си?

Рейдж го погледна.

- Ъ?

- Какво не е наред?

- Нищо.

- Тогава защо спря да ядеш. Пликът не е празен.

Рейдж погледна надолу. Наистина, остатъците от чипса си бяха на мястото, а той нямаше никакво желание да ги довърши.

- Да не внимаваш за теглото си?

- Аха. Това е.

Той смачка плика, оставяйки петна навсякъде, като синини от стискане, само че оранжеви. Оранжева беше и цялата му ръка.

- Мамка му. Нямам е какво да се избърша.

- Ти майтапиш ли се? - Мани му подхвърли пакет е марля. -Бихме могли да избършем половината град е това, което имаме тук вътре.

Рейдж се изчисти, след което изхвърли всички отпадъци в кошчето за боклук, заковано на пода между седалките.

Когато наближиха стъклената постройка, Мани намали и спря на отсрещната страна на улицата, докато Фриц спираше пред лъскавия вход.

Миг по-късно Трез слезе от мерцедеса и го заобиколи, при което вятърът улови сакото му, преди той да бе успял да го закопчае, и го повдигна, разкривайки двата четиресеткалиброви пистолета в кобурите под мишниците му.

С галантен жест, той отвори вратата на своята жена и Селена слезе, а невероятната й коса се полюшваше зад нея като тъмно знаме, развяващо се на вятъра.

- Красива двойка - тихо подхвърли Мани.

- Изобщо не изглежда болна.

- Аха.

Трез я улови под ръка и я поведе по сивите гранитни стъпала. Човешката двойка, която тъкмо излизаше от въртящата се врата, се закова на място и ги зяпна.

- Мани.

- Да?

- Трябва да направиш нещо, мой човек. Просто трябва да измислиш как да оправиш този техен проблем.

Мани натисна газта и двигателят на гигантската машина изрева, понасяйки ги напред, за да завият и да минат отзад.

- Чу ли ме? - попита Рейдж.

- Да, чух те. - Мани си пое голяма глътка въздух. - Знаеш ли кое е най-трудното, което научаваш в медицината?

- Биохимия?

- Не.

- Човешка анатомия? Защото е гадно.

Мигачът изцъка, когато Мани оповести на света (или поне на тази улица), че възнамеряват да направят още един ляв завой зад небостъргача.

- Това, че има ситуации, в които не можеш да направиш нищо.

Рейдж разтърка очи. От подсъзнанието му се надигаше

нещо... нещо, което не искаше да види отново.

- Рейдж?

- Да?

- Издаде доста странен звук.

Когато стигна до служебния паркинг, Мани направи завой, така че да се долепи до сградата, след което угаси двигателя и се обърна в седалката си.

- Сигурен ли си, че си добре?

- О, да. Аха.

- Не изглеждаш добре. А виж какво нося - лекарска престилка. Знаеш какво означава това.

- Че ти харесва да прекарваш цялата нощ по пижама?

- Че съм лекар и знам за какво говоря.

- Не ставай параноик, мой човек.

Възцари се тишина, а после Мани каза:

- Бих направил всичко, тя да остане при него. Всичко.

Сега бе ред на Рейдж да се обърне в седалката.

- Точно това исках да чуя, докторе.

- Ала недей да разчиташ на чудо, Холивуд. Това е опасно.