СЕНКИТЕ

Приковал очи в светещата редичка цифри над хромираните врати, той се бореше с желанието да повърне.

...44, 45,46, 47, 48,49, 50.

44 още не бе светнало - намираха се в страховито бързата част от пътуването, от която черният ти дроб слиза някъде в обувките.

- О, трябва да видиш това - каза Селена, обръщайки се натам, накъдето погледнеш ли дори за секунда, сигурно щеше да ти се вие свят цял живот. - Толкова е забавно!

Бърз поглед през рамо и той едва не се издрайфа. Прекрасната му кралица не само се беше приближила до стъклото, но дори бе долепила длани до него и се опитваше да види колкото можеше повече във все по-шеметните височини наоколо.

Трез отново се обърна на другата страна.

- Почти стигнахме. Вече сме на върха.

- Може ли да слезем и отново да се качим? Чудя се какво ли е слизането!

Всъщност май нямаше да е зле да се върнат във фоайето. Почти бе сигурен, че беше оставил мъжествеността си там, когато тази ракета ги бе изстреляла нагоре.

- Трез! - Тя го побутна по ръката. - Погледни!

- О, да, невероятно. Аха. Абсолютно.

Никога нямаше да стигнат до четиристотин четиресет и четвъртия етаж. Още по-малко пък до ниво пет хиляди трилиарда, където се намираше шибаният ресторант.

„Макдоналдс“, помисли си той. Защо не беше поискала да отидат в „Макдоналдс“. Или „Пица Хът“. Или...

Бийп!

При този звук Трез се приготви за някой момент като в „Умирай трудно“, където зъл гений в ушит по мярка английски костюм нахлува през тавана.

Нищо такова. Бийп! Четиресет и пет. Бийп! Четиресет и шест.

Направо да не повярваш - адското возило взе да забавя скорост.

- Трез?

- Ммм?

- Нещо не е наред ли?

- Просто се вълнувам за вечерята. Господи, нямам търпение да стигнем.

Тя го улови под ръка и облегна глава на рамото му.

- Наистина знаеш как да се отнасяш с една жена.

Естествено, че знаеше. Прекрасно знаеше например, че би се

сметнало за крайно неромантично да се свиеш като зародиш и да си засмучеш палеца, защото, когато става дума за височини, си жалък страхопъзльо.

Дрън! Вратите се отвориха.

Слава тебе, Дево Марийо, ако можеше да заеме един от изразите на Бъч.

„Сега, женчо такъв - нареди си той, - се стегни и се съсредоточи върху своята жена.“

Отправи й ослепителна усмивка, в комплект с издължени вампирски зъби, и я изведе от този капан на смъртта. Озоваха се във фоайе от черен мрамор, което за частица от секундата го върна обратно в кошмара му със с’хийб: изобилие от лъскави черни камъни по пода, стените и тавана, вградени лампи високо над тях... и нищо друго.

- Трез?

Отърси се от тези мисли и й се усмихна.

- Готова ли си?

- О, да.

Дискретен черен знак със стрелка им посочи пътя към ресторанта, ала обонянието и слухът вече му бяха казали накъде да поеме. Отправиха се натам, разминавайки се с двойка човеци. Високите токчета на жената тракаха така яростно, че всяка нейна стъпка сякаш казваше на кавалера й да върви на майната си.

- ...без резервация? - изсъска тя. - Как така не можа да ни направиш резервация?

Мъжът до нея се взираше пред себе си. Както правиш, когато си в автобуса и си принуден да седиш до тригодишно дете.

- Не мога да повярвам, че не си успял да ни резервираш маса. И трябваше да си тръгнем по този начин. Пред всички други...

Докато жената продължаваше да съска, погледът на мъжа попадна върху Селена... и горкото копеле се сепна от благоговение, сякаш пред него бе изникнал жив ангел.

След като напомни на обвързания мъж в себе си, че филе от шибаняк едва ли е най-подходящото предястие, Трез изведнъж си даде сметка, че той също бе пропуснал да се обади предварително и да резервира маса за двама. Мамка му. Напълно бе забравил да помоли Фриц да се обади по телефона. И да, можеше да контролира с ума си хората, включително и надути оберкелнери, но онова, което не бе в състояние да направи, бе да намери празна маса, когато такава просто нямаше...

Ъъъ...

- Знаеш ли, чувал съм, че храната им не е чак толкова хубава - каза той сковано.

- Няма проблем. Тук съм най-вече заради гледката.

Входът на „Кръговрата на света“ не беше отбелязан с никакъв знак, сякаш ако се налага да поискаш да те упътят, значи, мястото ти не е тук. Имаше единствено двукрила врата от матово стъкло, с размерите на едноетажна сграда.

Трез улови черната дръжка и отвори едното крило, пропускайки Селена пред себе си.

Много изчистено.

Това бе първото впечатление, което мястото правеше: лъскаво черно навсякъде, от масите и геометричните столове до квадратните колони, които подпираха тавана. Никакви цветя. Никакви свещи. Нищо претрупано. А нощта отвъд многоброй-ните прозорци? Също толкова черна, от което изглеждаше така, сякаш нищо не разделя интериора от небето.

Единствената приумица бяха виещите се лампи, които висяха на черни кабели от високия таван и блещукащата им светлина се отразяваше в изобилието от лъскави повърхности.

А, да - и сопраното в единия ъгъл, чийто мелодичен глас изпълваше помещението.

- Никога не съм виждала нещо такова - прошепна Селена. -Сякаш навсякъде има звезди.

Трез се огледа наоколо.

- Аха.