СЕНКИТЕ

Лесърът се обърна рязко, натъпквайки парите в широкото си палто. Преди да успее да отговори, Балтазар се хвърли напред и след един огромен скок се приземи с камата напред. Убиецът изпищя, когато двете остриета потънаха в рамото и в гърлото му, доказвайки, че макар да нямаха души и сърца, копелетата все още имаха централна нервна система, която определено реагираше на болка.

И именно тогава полетяха куршумите.

Кор тъкмо се обръщаше, готов да замахне с обичната си коса в мига, докато Балтазар се претъркулваше настрани, когато отекна издайнически пукот. И още един. А после - цял хор. Дори оръжия с автоматично презареждане не можеха да стрелят толкова бързо.

Първият куршум го улучи в рамото, вторият потъна в бедрото му. Третият го одраска по ухото, което запари така, че като нищо светна като мигач на кола.

Балтазар също беше улучен.

Нямаха друг избор, освен да побягнат и да се молят. Дали бяха хора? Малко вероятно, но не и невъзможно. Нямаше как да са лесъри - те бяха толкова зле въоръжени, че най-сериозното, което носеха със себе си (и то много малко от тях), бяха деветмилиметрови пистолети.

Бързо мятане встрани и двамата с Балтазар се озоваха в една по-тясна уличка, извън обсега на нападението, поне засега. Което щеше да се промени в мига, в който стрелецът или стрелците стигнеха до ъгъла, зад който се бяха свили двамата.

- Наляво! - изкрещя Балтазар.

В подобното на лабиринт сърце на Колдуел имаше предостатъчно възможности да изчезнеш и те се втурнаха по следващата улица, подминавайки двамата човеци, които бяха минали покрай тях малко по-рано и които също бързаха, очевидно чули изстрелите. Не можеха обаче да се мерят с Кор и Балтазар, така че когато картечницата се показа иззад ъгъла, те се превърнаха в отлично прикритие.

Писъци, с цяло гърло и изпълнени с ужас, отекнаха във въздуха, когато за втори път се посипа дъжд от изстрели, поети от двамата човеци.

- Наляво! - каза Кор и се хвърли зад следващия ъгъл.

Бедрото му започваше да изтръпва, ала той не си губи времето да погледне надолу, за да прецени колко сериозно е пострадал. Щеше да го направи по-късно... стига да оцелееше. Един куршум прелетя наблизо, изсвистявайки толкова силно, че заглуши дори накъсаното му дишане и тропота на ботушите му.

Балтазар тичаше с всички сили до него.

Няколко изстрела рикошираха от един контейнер за боклук, докато те минаваха покрай него. От тухлената стена. От паважа. От време на време изстрелите спираха, сякаш оръжието или оръжията трябваше да бъдат презаредени или пък враговете им бяха двама и работеха заедно - единият зареждаше, а другият стреляше.

Единственото, което Кор и Балтазар можеха да сторят, бе да не спират.

Никоя от уличките, покрай които минаваха, не предлагаше място, където биха могли да се скрият; нямаше дори врати, които да изкъртят. Нямаха друг избор, освен да надбягат амунициите, които стрелците бяха взели със себе си. При положение че преди това не бъдеха улучени.

Докато поредният дъжд от куршуми се посипваше около тях, Кор разбра, без да поглежда през рамо, че ги преследват лесъри, а не хора. Единствено те бяха в състояние да бягат толкова бързо и толкова надалеч, единствено те притежаваха енергията да продължават.

Възможно бе, помисли си той, двамата с Балтазар наистина да го бяха загазили.

35

СМЕТКАТА ВЕЧЕ Е ПЛАТЕНА.

Трез, който тъкмо вадеше портфейла си, спря.

- Моля?

- Платено е. - Сервитьорът се усмихна и се поклони. - За нас бе удоволствие да ви обслужим.

Исусе, ако не знаеше, че сервитьорът е човек, би си помислил, че един от догените на Фриц ги беше последвал дотук. Обслужването беше феноменално.

- Насладете се спокойно на капучиното си.

Трез погледна към Селена, която отново съзерцаваше изгледа навън, но този път не се усмихваше. Съвършеният й профил бе изваян от сериозни линии.

Той се протегна и улови ръката й, усетил как го жегва страх.

- Добре ли си?

Другата му ръка се пъхна незабелязано в джоба на сакото и стисна мобилния телефон.

- О, да. - Само че не го поглеждаше.

Трез престана да чува тихото жужене на разговорите от съседните маси, движенията на келнерите наоколо изчезнаха от периферното му зрение.

- Селена, какво става?

- Не искам да свършва.

- Можем да дойдем отново.

- Да. - Тя стисна ръката му. - Разбира се.

Ресторантът все така се въртеше ли, въртеше и „Комодор“

за кой ли път изникна пред тях, високата му фасада - осеяна със светлинки, включително и на неговия етаж.

Вероятно Рив бе там.

Трез сведе поглед към чашата с кафе, която не беше докоснал. Парата, вдигаща се от нея, ухаеше на канела, която той никога не бе харесвал особено. Беше си го поръчал единствено защото неговата кралица като че ли не искаше да си тръгват.

- Толкова мило от тяхна страна - промълви тя. - Да платят за вечерята.

- Ще се погрижа за това, когато се приберем.

- Защо не ги оставиш да проявят тази малка щедрост.

Очите на Трез обходиха онова, което виждаха от тялото й, търсейки признаци за какъвто и да било проблем, който би наложил да се обади на Мани и Рейдж.

- Селена?

Тя се отърси и го погледна.

- Извинявай, какво каза?