СЕНКИТЕ

Нещо подсказа на Лейла да го задържи назад и тя обви ръце около едрото му тяло, притискайки корем в него.

- Остани тук - каза задавено. - Остави ги да...

- Отдръпнете се! - извика доктор Джейн.

Леглото потрепери, когато тялото на Лукас бе разтърсено от нова конвулсия; главата му се строполи обратно върху възглавницата и сърцето на Лейла се заблъска в гърдите й. Не можеше да повярва, че вижда това за втори път. Вчера бе Селена, днес...

Бийп. Бийп. Бийп.

- Имаме пулс. - Доктор Джейн захвърли подложките към машината. - Искам да...

Елена реагираше на нарежданията толкова светкавично, колкото лекарката ги даваше: подаде й една след друга няколко спринцовки, пълни с лекарства, преди да сложи кислородна маска на Лукас и да нагласи още няколко уреда.

Десетина минути - или пък десет часа - по-късно доктор Джейн дойде при тях.

- Трябва да поговорим. - Тя кимна към коридора. - Навън, ако обичате.

След като излязоха от стаята, доктор Джейн побърза да затвори вратата, въпреки че тя и сама щеше да го стори.

- Куин, нямам време да се опитвам да го смекча - едва успях да стабилизирам кръвното налягане и сърдечния ритъм, а то няма да трае дълго. За да има шанс да оцелее, ще се наложи да му отрежа крака и трябва да го направя още сега. По дяволите, дори да ампутирам под коляното, може да се окаже твърде късно. Но ако искаш той да има някакъв шанс, трябва да го направя.

Куин дори не мигна. Не изруга. Не се опита да спори.

- Добре. Отрежи проклетото нещо.

Лейла затвори очи и сложи ръка на гърлото си.

- Добре. Искам да останете отвън. Няма защо да виждате това. - Куин отвори уста, ала доктор Джейн го прекъсна: - Никакви възражения. Ако се стигне дотам, ще те повикам, за да се сбогуваш с него. Останете тук.

Този път вратата се затвори сама, връщайки се плавно на мястото си.

Лейла притвори очи за миг; не можеше да си представи какво се случва там вътре. Беше забелязала доста хирургически инструменти, обаче... сякаш доктор Джейн бе очаквала, че може да се стигне дотам.

А ако се съдеше по бързия отговор на Куин - той също.

- Ще ме убие - дрезгаво каза той. - Ако оцелее.

- Нямаш друг избор.

- Бих могъл да го оставя да умре.

- Съвестта ти би ли го допуснала?

- Не.

- Значи, нямаш друг избор. - Лейла закри лицето си с ръце, опитвайки се да прогони от главата си образа на Лукас върху онова легло. - Господи, как се стигна дотук?

- Може би трябва да й кажа да спре.

- А после какво?

- Не знам. По дяволите, не знам.

Останаха в коридора цяла вечност. Лейла се мъчеше да не чува звуците, долитащи от другата страна на вратата, особено когато се разнесе тихо бръмчене, което ужасно приличаше на бръмченето на малък електрически трион. Докато тя стоеше неподвижна, Куин крачеше напред-назад, с наведена глава, ръце на кръста и поглед, прикован в ботушите му. След известно време спря и вдигна очи към нея.

- Благодаря ти. За това, че не ме остави сам.

Лейла пристъпи към него, разтворила ръце, и той потъна в прегръдките й, привеждайки се, за да отпусне глава на рамото й. Докато чакаха заедно, тя го държеше в обятията си, защото това бе всичко, което можеше да стори.

Но изобщо не й се струваше достатъчно.

* * *

На десетина пресечки и петдесет етажа разстояние от „Кръговрата на света“, Кор се беше долепил плътно до мръсна тухлена стена. Лесърът, когото двамата с Балтазар следяха, се намираше назад и вляво от тях, а лекият ветрец довяваше вонята на тялото му заедно с миризмата на индустриални отпадъци и мръсотия.

Тялото го сърбеше за битка; случилото се с Лейла предишната нощ подклаждаше вътрешните му демони, докато не бе станал толкова отвратителен, че войниците му го бяха оставили сам в подземието през целия ден. По-добре да рискуват със слънчевите лъчи, отколкото с неговото настроение. Поне сега го очакваше хубава битка.

По негов сигнал Балтазар се дематериализира над влажния паваж, сливайки се със сянката на сградата отсреща. Небето над главите им бе ясно, ала лунните лъчи бяха, общо взето, несъществено усложнение. Центърът на Колдуел бе осветен достатъчно добре, та той да е в състояние да прочете книга дори тук, в тази задна уличка.

Стига да можеше да чете, разбира се.

Спотайването в сенките бе не само част от мита за вампирите, но и много благоразумна действителност за всички тях.

С отработено движение Кор извади косата от ножницата, препасана на гърба му. Балтазар предпочиташе по-конвенционални оръжия - две ками, които проблеснаха, когато той се приведе.

Зад тях се разнесоха стъпки. Повече от един чифт крака, забързани, но не и тичащи. Двама човеци, напъхали ръце в джобовете си, се зададоха по уличката. Не ги забелязаха и това вероятно им спаси безполезните жалки животи.

А после беше игра на изчакване.

Още стъпки - този път само един чифт и по-бавни. Съпроводени от вонята, която предшестваше лесърите. Когато се появи иззад ъгъла, убиецът също не ги забеляза. В ръцете си стискаше пари и очевидно бе обсебен от тях, защото непрекъснато ги броеше.

Кор се изпъна зад него.

- Колко ти платиха, за да им направиш свирка?