СЕНКИТЕ

Окей, къде беше типът в пингвински костюм, чиято работа бе да връща от вратата онези, които просто се молеха да му дадат парите си? Нямаше подиум за салонен управител. Само десетина метра черен килим, отвеждащ до първия ред минималистични маси.

- Гледат ни.

Прошепнатите думи на Селена го накараха да се намръщи и той насочи вниманието си към останалите гости на ресторанта. Я виж ти. Всички в заведението, до последния човек, бяха спрели да се хранят и ги гледаха...

Една жена изникна сякаш от нищото и се втурна към тях. Досущ като останалата част от декора, и тя бе облечена цялата в черно; дори косата й бе черна и лъскава.

- Добре дошли в „Кръговрата на света“ - поздрави ги с широка усмивка.

Ще се самоунищожим след три... две...

- Ами не се обадихме предварително...

- О, господин Латимър, разбира се, че се обадихте. Вашият представител, господин Пърлмутър, ни уведоми, че ще ни зарадвате с присъствието си. За нас е удоволствие да ви настаним до прозореца.

Мааааамка му.

Благодаря ти, благодаря ти, Фриц, несравним иконом и спасително въже... който очевидно бе дочул нещо.

Неговата кралица грейна, а жената ги поведе през ресторанта... и докато я следваха, Трез осъзна, че се бяха озовали върху огромна плоскост, която се въртеше бавно - целия т рес торант се движеше около централния стълб на асансьорната шахта и онова, което несъмнено бе кухнята.

Жената ги отведе чак в другия край. До маса за двама, едната страна на която бе точно до стъклото. Под което, на поне сто хиляди метра надолу, се бе ширнал цял Колдуел.

Най-добре да седне, каза си той, молейки се коленете му да не се подкосят, преди да е успял да се погрижи за своята кралица.

Докато й помагаше да се настани, внимаваше да не поглежда към прозореца, след което се отпусна в стол, твърд като скала.

Салонната управителка протегна бледата си ръка над масата и посочи проклетите прозорци.

- А това ще бъде подправката към ястията ви тази вечер.

„Не, подправката ще е прилошаване, сладурче.“

Жената се обърна към вътрешността на заведението.

- Интериорът е проектиран така, че нощта да бъде съвършеният фон, за да се насладите на онова, което готвачът ни ще приготви за вас.

Когато останаха сами, Селена придърпа стола си по-близо до прозореца.

- Невероятно е. Светлините на сградите. Те са като паднали звезди.

Трез избърса потни длани в салфетката си. Събра смелост, погледна навън и установи, че е точно толкова ужасно, колкото си мислеше. Гледката през съвършено чистото стъкло, отвъд което нямаше дори най-малкият перваз, го изпълни с чувството, че нищо не го дели от едно ужасяващо пропадане.

Избърса челото си със салфетката.

- Трез? Добре ли си?

Заповядвайки си да се стегне, той се пресегна и улови ръцете й.

- Казах ли ти колко са красиви? - промълви.

Усмивката й беше ослепителна.

- Да, но никога няма да ми омръзне да го чувам.

- Толкова красиви. - Трез сложи длан върху нейната, а после се наведе и я целуна. - Издължени и прелестни. И силни.

Когато най-сетне вдигна глава и погледна в очите й, всичко изведнъж се оправи. Вече не се притесняваше за страха си от високото, не мислеше за хората наоколо, нито пък го интересуваше, че блещукащият свят навън бавно се върти около тях.

С ръката й в неговата и красивото й лице, обърнато към неговото, Трез се пренесе далеч от всичко друго.

- Обичам те - каза, милвайки вътрешната страна на китката й с палец. - Никой друг не би могъл да направи това.

- Да направи кое?

- Да ме накара да забравя целия си страх.

Тя се изчерви.

- Не исках да го споменавам, но защо не ми каза, че се боиш от високото? Имах чувството, че ще излезеш от кожата си още в асансьора. Можехме да отидем другаде.

- Ти искаше да дойдеш тук. Да не мислиш, че не бях готов да стисна зъби и да го преглътна заради теб?

- Искам и двамата да се насладим на тази вечер.

Трез притвори клепачи.

- Изкарах си страхотно в колата. И вече с нетърпение очаквам пътя обратно.

Миризмата й лумна, а от гърдите й се откъсна нещо като мъркане.

Много по-късно Трез щеше да си спомня този миг между тях... който сякаш бе траял цяла вечност, цяла божествена вечност. Щеше да си спомня и последната подробност - искрите в очите й, лъскавата й коса, начина, по който му се усмихваше, порозовелите й бузи.

Спомените са особено скъпи, когато са всичко, останало ти от онзи, когото обичаш.

34

- КАКВО СТАВА? КАКВО ОЗНАЧАВА ТАЗИ АЛАРМА?

Следван плътно от Лейла, Куин нахлу в болничната стая на брат си. Над рамото му Избраницата видя доктор Джейн, застанала до леглото, и Лукас, легнал по гръб; болничната му нощница бе смъкната до кръста, завивките бяха отметнати от изопнатото тяло, възглавниците бяха изпопадали на пода.

Бяха докарали някакъв медицински уред и Елена тъкмо задействаше нещо на монитора му. Доктор Джейн грабна две дръжки, свързани за апарата с къдрав кабел.

- Отдръпнете се! - извика тя и допря металните подложки до гърдите на Лукас.

Разнесе се звук от зареждане, а после - миниексплозия върху леглото, от която тялото на Лукас подскочи нагоре.

А алармата все така не спираше - пронизващ, механичен писък.

- Лукас! - изкрещя Куин. - Лукас!