Северно сияние

Със сетни сили той се хвърли към краля, който още не беше се освободил от ризницата, и го събори, а оголените му зъби се насочиха право към шията му, там, където шлемът му се беше изкривил. Йофур го отхвърли и двамата отново се вкопчиха един в друг, като вдигаха фонтани от сняг, толкова плътни, че трудно можеше да се разбере кой надделява.

Лира следеше двубоя със затаен дъх, стиснала ръце така здраво, че пръстите й изтръпнаха. Стори й се, че вижда Йофур да раздира с нокти корема на Йорек, но явно не беше така, защото миг по-късно двамата се изправиха един срещу друг като боксьори и Йорек посегна с острите си нокти към лицето на Йофур, който отблъсна ръката му не по-малко яростно.

Стомана се удари в стомана, изтракаха челюсти. Дъхът на двамата противници излизаше хрипкаво и накъсано от гърдите им, краката им блъскаха тежко утъпканата земя. Снегът наоколо беше обагрен в червено.

Бронята на Йофур вече беше в плачевно състояние, смачкана и разкъсана, златните инкрустации бяха откъснати или обагрени в кръв, а шлемът му беше изчезнал. Бронята на Йорек беше в далеч по-добро състояние при цялата си грозота — поочукана, но цяла, напълно годна да устои на тежките удари на мечия крал.

Затова пък Йофур беше по-едър и по-силен от Йорек, който беше уморен и гладен, а и беше загубил много кръв. Кървяха раните му на корема, на двете ръце и на шията, докато на краля беше наранена само долната челюст. Лира от цялото си сърце искаше да помогне на скъпия си приятел, но какво можеше да направи?

Положението му беше тежко. Той куцаше — всеки път, когато се подпреше на лявата си предна лапа, ставаше ясно, че тя едва издържа тежестта му. Йорек нито веднъж не нанесе удар с нея, а и с дясната удряше далеч по-слабо, отколкото няколко минути преди това.

Йофур го забеляза, разбира се, и започна да го дразни — наричаше го сакат слабак, хленчещо пале, куп ръждясала ламарина, смъртник и с какви ли не още обидни прозвища, като същевременно сипеше върху му удари, които Йорек не можеше да посрещне.

Лира плачеше неудържимо. Нейният мил, нейният храбрец, безстрашният й защитник щеше да умре и тя нямаше да го предаде, като отмести поглед, защото ако погледнеше към нея, той трябваше да види не малодушно извърнато лице, а сияещите й от любов и вяра очи.

Тя вдигна поглед, но сълзите й пречеха да види какво ставаше в действителност, а може би и иначе нямаше да го забележи. Във всеки случай на Йофур то му убягна.

Защото Йорек отстъпваше само за да намери твърда суха опора, от която да се оттласне за скок, а уж осакатената му лява ръка беше здрава и силна. Никой не можеше да надхитри мечка, но Лира му беше показала, че Йофур не иска да бъде мечка, а човек, и лесно можеше да бъде измамен.

Най-сетне той успя да се добере до твърда скала, забита здраво в замръзналата земя. Опря крака в нея, напрегна се и зачака своя миг.

Йофур се изправи над него, изрева тържествуващо и се насочи към ранената му лява ръка.

Тъкмо тогава Йорек връхлетя отгоре му, втурна се към противника си като неудържим талаз и нанесе съкрушителен удар в незащитената му челюст.

Страховитият удар откърти челюстта на Йофур и я запрати в снега сред пръски от кръв.

Червеният му език увисна от раздраното гърло. Мечият крал изведнъж се оказа безмълвен и безпомощен. На Йорек не му трябваше нищо повече. Зъбите му се впиха в шията на Йофур и след миг той го разтърсваше и подмяташе, сякаш беше мъртъв тюлен.

Едно светкавично дръпване изтръгна живота от тялото на противника му.

Оставаше само един ритуал, който трябваше да бъде изпълнен. Йорек раздра незащитената гръд на мечия крал и оголи тесните му ребра, които приличаха на скелета на преобърната лодка. Бръкна в гърдите му, изтръгна димящото му червено сърце и го изяде пред очите на поданиците му.

Избухна истинска буря от приветствени възгласи и тълпата се втурна да засвидетелства почитта си на победителя.

Над глъчката се извиси гласът на Йорек:

— Мечи народе! Кой е твоят крал?

Отвърна му мощен рев, по-силен от гръм на опустошителна буря:

— Йорек Бирнисон!

Мечките вече знаеха какво да правят. Медалите, диадемите и украшенията тутакси бяха захвърлени и отъпкани в снега, за да бъдат забравени завинаги. Сега това беше народът на Йорек — неговите мечки, а не жалки получовеци, потиснати от съзнанието за собствената си непълноценност. Тълпата се втурна към двореца и от високите кули полетяха мраморни блокове, назъбените бойници бяха сринати, а след тях към скалистия бряг се посипаха и камъните на стените.

Йорек се извърна и разкопча бронята, за да прегледа раните си но в този миг Лира хукна към него по замръзналия ален сняг, като крещеше да не разрушават палата, защото вътре има затворници Мечките не я чуха, но Йорек разбра и ревът му тутакси ги възпря.

— Хора ли са? — попита той.

— Да. Йофур Ракнисон ги е затворил в тъмници. Те трябва да излязат и да се скрият някъде, за да не ги затрупат камъните.

Йорек светкавично се разпореди и тутакси няколко мечки забързаха към палата да освободят затворниците. Лира се обърна към мечока.