Северно сияние

Лира яздеше силен млад мечок, Роджър беше възседнал друг, а Йорек крачеше пред тях, докато въоръженият с огнехвъргачка отряд пазеше гърба им. Пътят беше дълъг и труден. Вътрешността на Свалбард беше планинска, с безредно пръснати върхове и остри хребети, прорязани от дълбоки дефилета и долини. Студът беше нетърпим. Лира се сети за шейните на циганите, с които бяха стигнали Болвангар. Сега онова пътуване й се струваше най-удобното и приятното на света. Тук въздухът беше толкова пронизващо студен, че не би могла да си представи нещо по-мъчително от придвижването им. Може би мечокът, когото яздеше, нямаше такава лека стъпка като Йорек, а може би просто беше уморена до дъното на душата си.

Не знаеше къде отиват, нито колко време ще им отнеме пътят. Знаеше само онова, което й беше казал старият мечок Сьорен Ейсарсон, докато подготвяха огнехвъргачката. Той беше участвал в преговорите с лорд Азриел относно условията на пленничеството му и си ги спомняше добре.

Отначало свалбардските мечки гледали на него като на всеки друг политик, крал или нарушител на реда, заточен в техните студени земи. Всички пленници били важни особи, иначе не биха останали живи, и биха могли да бъдат полезни един ден, ако някой обрат на съдбата ги върне на върха в родината им. Ето защо мечките неизменно се отнасяли към тях с уважение и без излишна суровост.

За лорд Азриел условията в Свалбард не били нито по-добри, нито по-лоши, отколкото за стотиците затворници, минали оттам. Но имало неща, които карали тъмничарите му да гледат на него с опасение. Всичко, свързано по някакъв начин с Праха, било обвито в тайнственост и криело смътна заплаха. Пък и съвсем явен бил страхът на онези, които го заточили там. Това впечатление още повече се усилвало от тайните разговори на госпожа Колтър с Йофур Ракнисон.

Освен това мечките били силно впечатлени от необикновено властната му и високомерна натура. Той се наложил дори над Йофур Ракнисон, като убедително и красноречиво му доказал, че е негово право сам да си избере къде да живее.

Първото жилище, което му предложили, по неговите думи било разположено твърде ниско. Трябвало му по-високо място, далеч от пушеците и суетнята на огнените мини и ковачниците. Той дал на мечките план, по който да му построят жилище, и посочил мястото. Подкупвал ги със злато, ласкаел и сплашвал дори самия крал, и в крайна сметка мечките се хванали на работа далеч по-охотно, отколкото били свикнали. Не след дълго на един скалист нос се издигнала голяма къща, солидна и просторна, с камини, в които горели огромни буци въглища, и с прозорци от истинско стъкло. Там заживял затворникът, който се държал като крал.

После се заел да събира материалите, необходими за оборудването на лаборатория.

С неотклонна настойчивост и постоянство започнал да поръчва книги, инструменти, химикали, всевъзможни уреди и пособия. И по някакъв начин всичко му било доставяно — кое открито, кое тайно, с помощта на посетителите, които си извоювал правото да приема. По суша, вода и въздух лорд Азриел само за половин година събрал всичко, което му било необходимо.

Той започнал работа, мислел, пресмятал и кроял планове, докато чакал единственото нещо, което не му достигало още, за да довърши работата, хвърляща в ужас Жертвения съвет. Но с всяка минута то се приближавало.

Лира за пръв път зърна затвора на баща си, когато Йорек спря в подножието на един хребет, за да могат децата да се разтъпчат и да се постоплят.

— Погледнете нагоре — посочи им той.

Широк неравен склон, осеян със скали и ледени късове, с прокопана между тях пътека, водеше към висока канара, която се извисяваше на фона на нощното небе. Аврора не светеше, но звездите блестяха ярко. Канарата чернееше мрачна и зловеща, но на върха й се издигаше просторна сграда, от която във всички посоки се лееше ярка светлина — не мъждивото и непостоянно блещукане на газени светилници, нито белите анбарни прожектори, а топлото сияние на керосинови лампи.

Децата за последен път яхнаха мечките и Йорек ги поведе нагоре по склона към къщата. Широкият двор, покрит с дебел сняг, беше ограден с нисък зид и когато Йорек бутна портичката, някъде в къщата звънна звънец.

Лира се смъкна от гърба на мечока и помогна и на Роджър да слезе. Като се държаха едно за друго, двете деца се запрепъваха през дълбокия сняг към входната врата.

Колко топло трябва да беше в тази къща! И какъв блажен отдих ги очакваше вътре!

Лира посегна към звънеца, но още преди да го е докоснала, вратата се отвори. Зад нея се откри малко, слабо осветено преддверие, предназначено да задържа топлината вътре, а под лампата стоеше позната фигура — личният слуга на лорд Азриел, Торолд, с малкия си демон пинчер Анфанг.

Лира уморено отметна качулката си.

— Кои… — започна Торолд, но се сепна и я погледна невярващо. — Лира? Малката Лира? Това сън ли е?

Той посегна към вратата зад гърба си и я отвори.