Северно сияние

В каменната камина в гостната пламтеше буен огън. Меката светлина на керосинови лампи обливаше скъпите килими, кожените кресла и полираното дърво. Лира не беше виждала подобно нещо, откакто напусна „Джордан“, и гледаше онемяла.

Снежният леопард на лорд Азриел изръмжа.

Бащата на Лира стоеше насред стаята, а на свирепото му тъмно лице беше изписано нетърпение и тържество. В следващия миг той позна дъщеря си. Лицето му побеля от ужас, очите му се разшириха.

— Не! Не!

Той отстъпи назад и се хвана за полицата на камината. Лира не можеше да помръдне.

— Махай се! — извика лорд Азриел. — Изчезни, махни се! Не съм пращал за теб!

Момичето отвори уста, помръдна устни, но не можа да каже нищо. Едва на третия път успя да проговори:

— Не, аз дойдох, защото…

Той изглеждаше ужасен — продължаваше да клати глава, вдигнал ръце пред себе си, сякаш да я спре, да се предпази от нея. Лира не разбираше нищо.

Направи крачка към него да го успокои, а разтревоженият Роджър я последва. Демоните им, почувствали топлината, се раздвижиха и изпърхаха. Лорд Азриел прокара ръка по челото си. Цветът на лицето му започна да се връща.

— Лира — промълви. — Наистина ли си Лира?

— Да, чичо Азриел — каза тя. Явно още не беше дошло времето за обяснение. — Дойдох да ти донеса алетиометъра. Даде ми го Ректорът на „Джордан“.

— Да, виждам. А това кой е?

— Роджър Парслоу от кухнята на „Джордан“. Но…

— Как стигна дотук?

— Тъкмо исках да ти кажа. Отвън е Йорек Бирнисон, той ни доведе. Заедно дойдохме чак от Тролезунд и надхитрихме Йофур…

— Кой е този Йорек Бирнисон?

— Брониран мечок. Той ни доведе тук.

— Торолд, приготви гореща вана за тези деца — нареди лорд Азриел. — И им дай да се нахранят. После да лягат, сигурно са уморени. Дрехите им са мръсни, намери им нещо да облекат. И бързо, докато говоря с тоя мечок.

Лира усети, че главата й олеква като балон. Може би беше от горещината, а може би от облекчение. Видя как слугата се поклони и излезе, а лорд Азриел се запъти към преддверието и затвори вратата зад себе си. Тя се отпусна в най-близкото кресло.

Стори й се, че е изминал само миг, когато чу гласа на Торолд:

— Последвайте ме, госпожице.

С мъка се надигна от креслото и заедно с Роджър се запъти към топлата баня, където на окачалката висяха пухкави хавлии, а от ваната се вдигаше пара.

— Ти се изкъпи пръв — предложи Лира, — а аз ще седна отвън и ще си приказваме.

Роджър се пъхна във ваната, като примижаваше и се мръщеше от горещата вода. Двамата неведнъж бяха плували голи в реките около Оксфорд, но това беше нещо друго.

— Боя се от чичо ти — подвикна Роджър през отворената врата. — Исках да кажа, от баща ти.

— Чичо е по-добре. Аз също понякога се боя от него.

— Когато влязохме, той най-напред не ме видя. Виждаше само теб и ужасно се уплаши, докато не ме забеляза. Тогава изведнъж се успокои.

— Просто беше много изненадан — каза Лира. — Всеки на негово място щеше да се учуди да види някого, когото не очаква. За последен път се видяхме в Стаята за отдих. Нямаше как да не се стресне.

— Не — възрази Роджър. — Не е това. Той ме гледаше като вълк.

— Въобразяваш си.

— Не си въобразявам. Повече ме е страх от него, отколкото от госпожа Колтър, това е.

Той започна да се плакне, а Лира измъкна алетиометъра.

— Искаш ли да попитам тълкувателя?

— Ами… не знам. Има неща, дето предпочитам да не ги знам. Имам чувството, че откакто Лакомиите дойдоха в Оксфорд, не съм чул нищо хубаво. Затова не мисля по-далеч от следващите пет минути. Ето, банята е хубаво нещо, и хавлиите са топли. Ще се изсуша и след пет минути може би ще мисля за едно хубаво хапване. А след още пет минути ще ми се прииска да си легна на топло. После не знам, Лира. Ужасни неща видяхме. И още ще има. Затова по-добре да не знам какво ще стане. И това дотук ми стига.

— Да — уморено въздъхна Лира. — Понякога и аз се чувствам така.

Тя подържа още малко алетиометъра в ръце, но не завъртя стрелките, не обърна внимание и на тънката стрелка. Панталеймон я наблюдаваше мълчаливо.

След като и двамата се изкъпаха и хапнаха хляб и сирене с вино, разредено с топла вода, Торолд каза:

— Момчето да си ляга. Аз ще му покажа стаята. Госпожице Лира, негова светлост пита ще отидете ли при него в библиотеката.

Лира намери лорд Азриел в една стая, чиито големи прозорци гледаха към замръзналото море. Вътре гореше огромна камина, а светлината на лампата беше намалена, така че нищо да не пречи на гледката към студената пустош отвън, осветена от звездите. Лорд Азриел, седнал в огромно кресло до огъня, й посочи мълчаливо креслото от другата страна на камината.

— Твоят приятел Йорек Бирнисон си почива отвън. Каза, че предпочитал студа.

— Разказа ли ти за двубоя си с Йофур Ракнисон?

— Не знам подробности, но доколкото разбрах, сега той е крал на Свалбард. Така ли е?

— Разбира се, че е така. Йорек никога не лъже.

— Той изглежда се е нагърбил със задачата да те пази.

— Не, прави го, защото Джон Фаа му нареди.

— Какво общо има с това Джон Фаа?

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо. Ти си ми баща, нали?

— Да. И какво?