Северно сияние

Беше госпожа Лонсдейл, надвесена над нея със свещ в ръка.

— Слушай ме сега. Ректорът иска да те види, преди да се срещнеш с госпожа Колтър на закуска. Ставай бързо и бягай още сега в Ректората. Мини през градината и почукай на френския прозорец на кабинета. Разбра ли ме?

Лира вече се беше разсънила напълно и примигваше озадачена. Тя кимна и пъхна крака в обувките, които госпожа Лонсдейл остави до леглото.

— Миенето ще почака. Бягай и после се връщай право тук. Аз ще ти стегна багажа и ще ти приготвя дрехи. Хайде, бързай!

Тъмният двор още беше изпълнен с нощен хлад. В небето блещукаха последните звезди, но от изток по малко се процеждаше светлина и озаряваше небето над Залата. Лира изтича в градината на Библиотеката и постоя за миг в тишината, загледана в островърхите каменни кулички на Параклиса, в седефенозеления купол на Шелдъновото крило и белия остъклен покрив на Библиотеката. Сега тя се канеше да напусне всичко това и се питаше колко ли ще й липсва.

Нещо се размърда на прозореца на кабинета, за миг блесна светлина. Лира си спомни за какво е тръгнала и почука на стъклената врата, която се отвори почти веднага.

— Добро момиче! Влизай бързо. Нямаме много време — каза Ректорът и дръпна завесата след нея. Беше изцяло облечен в обичайните си черни одежди.

— Какво, няма ли да замина? — с тревога попита Лира.

— Ще заминеш. Не мога да попреча на това — отвърна Ректорът, но тя не обърна внимание на странните му думи. — Лира, ще ти дам нещо, но трябва да го пазиш в тайна. Ще се закълнеш ли?

— Да.

Той се приближи до писалището и извади от едно чекмедже малък пакет, увит в черно кадифе. Разгърна го и Лира видя нещо, което й заприлича на голям часовник или малък будилник — масивен диск от месинг и кристал. Би могъл да бъде компас или нещо от този род.

— Какво е това? — попита тя.

— Алетиометър. Този е един от шестте, които някога са правени. Лира, още веднъж ще ти напомня, пази го в тайна. Най-добре ще е госпожа Колтър да не знае за него. Чичо ти…

— А за какво служи?

— Казва ти истината. Колкото до това как да го тълкуваш, ще трябва да се научиш сама. Сега върви — съмва се. Бягай в стаята си, преди някой да те е видял.

Той уви уреда в кадифето и го пъхна в ръцете й. Беше неочаквано тежък. Старият човек нежно стисна главата й с две ръце и я загледа за миг.

Лира се опита да улови погледа му.

— Какво искахте да ми кажете за чичо Азриел?

— Чичо ти го подари на колежа преди няколко години. Той би могъл…

Не успя да продължи. Някой почука тихо, но настойчиво на вратата на кабинета. Лира усети как ръцете на Ректора неволно трепнаха.

— Бързо, дете! — прошепна той. — В този свят действат могъщи сили. Мъжете и жените са тласкани от далеч по-мощни течения, отколкото можеш да си представиш, и никой от нас не може да им убегне. На добър път, Лира. Бог да те благослови, дете, Бог да те благослови! И никому нито дума!

— Благодаря, ваше благородие — изрече Лира смирено.

Притиснала пакетчето до гърдите си, тя се измъкна през вратата към градината. Хвърли бърз поглед през рамо и видя демона на Ректора, който я наблюдаваше от прозореца. Небето вече изсветляваше и във въздуха се долавяше свежестта на утрото.

— Какво носиш? — попита госпожа Лонсдейл, която тъкмо затваряше очуканото куфарче.

— Ректорът ми го даде. Не можем ли да го сложим вътре?

— Късно е вече. Куфарът се затваря трудно. Ще трябва да го сложиш в джоба на палтото си, каквото и да е то. Бягай сега в столовата. Сигурно вече те чакат…

Едва след като се сбогува с госпожа Лонсдейл и малкото слуги, които вече бяха на крак, Лира си спомни за Роджър. Почувства се виновна, че срещата с госпожа Колтър я е накарала напълно да го забрави. Колко стремително се бяха развили събитията!

И ето че вече пътуваше за Лондон! Седеше до прозореца на цепелина, а задните лапи на Панталеймон, който сега беше хермелин, се бяха забили в крака й, докато предните бяха опрени на стъклото. От другата й страна госпожа Колтър преглеждаше някакви книжа, но скоро ги остави и двете поведоха разговор. Какъв разговор само! Лира беше опиянена. Този път не ставаше дума за севера, а за Лондон, за ресторантите и балните зали, за вечерните приеми в посолствата и министерствата, за интригите между Уайтхол и Уестминстър. За Лира това беше още по-зашеметяващо и от променящия се пейзаж под цепелина. Онова, което госпожа Колтър говореше, носеше някакъв полъх от света на възрастните, който едновременно я тревожеше и я очароваше. Това беше ароматът на изискаността и блясъка.

Последва кацането в парка Фолксхол, пътуване с лодка по голямата кафява река, величествена старинна сграда на крайбрежния булевард, едър портиер (но не обикновен, а окичен с медали), който поздрави почтително госпожа Колтър и смигна на Лира, но тя запази каменно изражение…

И апартаментът…

Лира ахна от изумление.