Северно сияние

През краткия си живот беше виждала много красота, но това беше красотата на колежа „Джордан“, на Оксфорд — величествена, каменна, мъжествена. В „Джордан“ всичко беше величествено, но нищо не беше изящно. В апартамента на госпожа Колтър всичко беше изящно. Беше облян в светлина, защото прозорците му гледаха на юг, а стените бяха облепени с дискретни тапети на златни и бели ивици. Очарователни картини в позлатени рамки, старинни на вид огледала, изящни свещници с анбарни лампи, засенчени от кокетни абажури. Възглавнички с къдрички, завеси с цветни воланчета, мек зелен килим с орнаменти на пода. И всяка свободна повърхност — поне с такова впечатление оставаше неизкушената Лира — отрупана с китайски кутийки, пастирки и палячовци от порцелан.

Госпожа Колтър се усмихна на безмълвното й възхищение.

— Да, Лира, има толкова много неща, които ще ти покажа! Свали си палтото. Ще те заведа в банята. Можеш да се изкъпеш, после ще обядваме и ще идем на пазар…

Банята беше още едно чудо. Лира беше свикнала да се мие с твърд жълт сапун в очукан леген, а водата от крановете в най-добрия случай беше хладка и често примесена с ръжда. Тук обаче водата беше гореща, сапунът — розов и благоуханен, хавлиите — дебели и пухкави като облаче. А около матовото огледало имаше малки розови лампички и когато Лира се погледна, нежно осветената фигура отсреща й се стори напълно непозната.

Панталеймон, който се опитваше да възпроизведе формата на демона на госпожа Колтър, пълзеше по ръба на ваната и й правеше гримаси. Тя го бутна в сапунената вода и в този миг внезапно си спомни за алетиометъра, който беше останал в джоба на палтото й. Беше оставила палтото на един стол в стаята. А беше обещала на Ректора, че госпожа Колтър няма да научи за него…

Това наистина беше много смущаващо. Госпожа Колтър беше толкова мила и умна, а Лира беше видяла с очите си как Ректорът се опитва да отрови лорд Азриел. На кого от двамата да вярва и да се подчинява?

Тя бързо се избърса и тръгна към гостната. Палтото й, разбира се, си беше на мястото, недокоснато.

— Готова ли си? — попита госпожа Колтър. — Мисля да обядваме в Кралския арктически институт. Аз съм от малкото членове жени, така че ще се възползвам от тази привилегия.

Тръгнаха пеша и след двадесет минути излязоха пред величествена сграда с каменна фасада. Седнаха в обширна зала със снежнобели покривки и искрящо сребро по масите и обядваха телешки дроб и бекон.

— Телешкият дроб е много вкусен — каза госпожа Колтър. — Тюленовият също, но ако ти свърши храната в Арктика, не бива да ядеш мечи дроб. Пълен е с отрови, които могат да те убият за броени минути.

Докато се хранеха, госпожа Колтър показа на Лира някои от мъжете, които седяха на съседните маси.

— Виждаш ли възрастния господин с червената връзка? Това е полковник Карборн, който пръв е прелетял с балон над Северния полюс. А високият мъж до прозореца, който току-що стана, е доктор Счупена стрела.

— Скрелинг ли е?

— Да. Първият, изработил карта на океанските течения във Великия северен океан…

Лира наблюдаваше всички тези велики мъже с любопитство и благоговение. Те бяха учени, в това нямаше никакво съмнение, но и изследователи в същото време. Доктор Счупена стрела със сигурност знаеше за мечия дроб, което едва ли можеше да се каже за Библиотекаря в „Джордан“.

След обяда госпожа Колтър й показа някои от безценните арктически находки в институтската библиотека — харпуна, убил огромния кит Гримсдур, камъка, покрит с надписи на непознат език, намерен в ръката на изследователя лорд Рук, който бил открит замръзнал в палатката си, огнехвъргачката на капитан Хъдсън, използвана по време на знаменитото му пътешествие до Земята на Ван Тирен. Госпожа Колтър разказа историята на всяка една от находките, а Лира чувстваше как сърцето й замира от възторг пред подвига на тези велики, храбри, далечни герои.

После отидоха на пазар. Всичко през този необикновен ден беше ново за Лира, но пазаруването направо я зашемети. Да обикаляш огромната сграда, пълна с красиви дрехи, където ти позволяват да ги пробваш, да се оглеждаш в огледалата… А и самите дрехи бяха толкова хубави! Грижата за облеклото на Лира беше възложена на госпожа Лонсдейл и дрехите й често биваха стари и кърпени. Рядко й се купуваше нещо ново, но и тогава предназначението му беше за носене, а не за красота. Тя самата никога не си беше избирала нищо, А сега госпожа Колтър й посочваше, съветваше я, плащаше и това нямаше край…

Когато приключиха с пазаруването, Лира беше зачервена и капнала от умора. Госпожа Колтър нареди да опаковат и изпратят покупките, като взе със себе си само един или два пакета.

И отново къпане във ваната, с цяла педя благоуханна пяна. Госпожа Колтър влезе да измие косата на Лира, но без да я търка и жули като госпожа Лонсдейл. Ръцете й бяха нежни. Панталеймон гледаше с нескрито любопитство, докато госпожа Колтър се обърна и го погледна. Не каза нищо, но той извърна глава, също като златната маймунка, смутен от малките женски тайни, които двете споделяха. Никога дотогава не му се беше налагало да го прави.