Северно сияние

— Надявам се на вечеря да седнеш до мен — каза госпожа Колтър, като направи място на Лира на дивана до себе си. — Не съм свикнала с великолепието на Ректората. Ще трябва да ми показваш кой нож и коя вилица да използвам.

— Вие Професор ли сте? — попита Лира.

За нея жените Професори бяха обект на презрително съжаление. Да, имаше такива жени, но, бедничките, кой би погледнал на тях сериозно? Те й приличаха на животни, дресирани да участват в представление. От друга страна, госпожа Колтър по нищо не приличаше на учените дами, които Лира познаваше, и определено се различаваше от двете сериозни възрастни гостенки. Когато зададе въпроса си, тя беше почти сигурна в отрицателния отговор, защото госпожа Колтър притежаваше такова обаяние, че Лира беше във възторг и не можеше да откъсне очи от нея.

— Не бих казала. Свързана съм с колежа на госпожа Хана, но работата ми основно е извън Оксфорд… Разкажи ми за себе си, Лира. Винаги ли си живяла в „Джордан“?

След пет минути Лира й беше казала всичко за полудивия си живот — за любимите си маршрути по покривите, за битката в Глинозема, за враната, която с Роджър бяха уловили и опекли, за намерението си да отвлече от циганите някой кораб и да стигне до Абингтън и все в този дух. Дори й каза (като се озърна наоколо и понижи глас) каква шега си бяха направили с Роджър с черепите в криптата.

— И тия призраци дойдоха в стаята ми, да, дойдоха и нямаха глави! Не можеха да говорят, само гъргореха, но аз много добре знаех какво искат. На другия ден слязох долу и върнах монетите по местата им. Иначе сигурно щяха да ме убият.

— Значи опасностите не те плашат? — възхити се госпожа Колтър.

Вечерята вече беше започнала и двете седяха една до друга. Лира напълно забрави за присъствието на Библиотекаря от другата си страна и през цялото време разговаряше само с госпожа Колтър.

Когато дамите се оттеглиха за кафето, госпожа Хана попита:

— Кажи ми, Лира, имат ли намерение да те пратят на училище?

Лира я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не’н… не знам. Вероятно не. Не искам да им създавам грижи — добави тя хрисимо. — Или да ги вкарвам в разходи. Може би ще е най-добре, ако остана да живея в „Джордан“ както досега и вземам уроци от Професорите, когато могат да ми отделят малко време.

— А чичо ти лорд Азриел няма ли някакви планове за теб? — попита втората дама, която беше Професор в друг женски колеж.

— Мисля, че има — отвърна Лира. — Но не става дума за училище. Той ще ме вземе със себе си следващия път, когато тръгне на север.

— Спомням си, че ми спомена нещо такова — обади се госпожа Колтър.

Лира примигна. Двете учени дами едва забележимо се поизправиха, а демоните им, които бяха твърде добре възпитани, само се спогледаха мълниеносно.

— Срещнах го в Кралския арктически институт — продължи госпожа Колтър. — Всъщност истината е, че съм тук отчасти благодарение на тази среща.

— Вие също ли се занимавате с изследвания? — попита Лира.

— Може да се каже. Била съм на север няколко пъти. Миналата година прекарах три месеца в Гренландия. Наблюдавах Аврора.

Това беше достатъчно за Лира. За нея вече не съществуваше нищо друго. Тя гледаше госпожа Колтър с благоговение и слушаше с безмълвен възторг разказа й как се строи иглу, как се ходи на лов за тюлени и какъв е начинът да се споразумееш с лапландските магьосници. Другите две дами не можеха да разкажат нищо подобно, затова седяха и слушаха мълчаливо, докато влязоха мъжете.

По-късно, когато гостите вече се канеха да си тръгват, Ректорът каза:

— Остани за малко, Лира. Искам да ти кажа две думи. Върви в кабинета ми, дете. Седни там и ме почакай.

Озадачена, уморена и замаяна, Лира се подчини. Казънс я въведе в кабинета, като демонстративно остави вратата отворена, та да може да я наблюдава от вестибюла, докато помага на гостите да облекат палтата си. Лира се оглеждаше за госпожа Колтър, но не я видя, после Ректорът влезе в кабинета си и затвори вратата.

Той се отпусна тежко на креслото пред камината. Демонът му изпляска с криле и кацна на облегалката до главата му, а натежалите му старчески очи се спряха върху Лира. Лампата тихо съскаше.

— Е, Лира — каза Ректорът. — Тази вечер си поговори с госпожа Колтър. Разговорът достави ли ти удоволствие?

— Да!

— Тя е забележителна дама.

— Чудесна е! Най-чудесният човек, когото съм виждала.

Ректорът въздъхна. С черния си костюм и връзка той твърде много наподобяваше демона си и внезапно Лира си помисли, че един ден, и то не много далечен, Ректорът ще бъде погребан в криптата под Параклиса, а някой художник ще изобрази демона му на медната плочка върху ковчега и ще добави името му към неговото.