Северно сияние

— Аз! — обадиха се пет-шест гласа. — Видях го да държи коня на Джони Фиорели… Видях го при сергията със захаросаните ябълки… Видях го да се люлее на крана…

След като изслуша всичките, Лира установи, че никой не е виждал Били поне от два часа.

— Това значи — заяви тя, — че Лакомиите са били тук през последните два часа…

Децата се озърнаха разтреперани въпреки яркото слънце, тълпата на пристана и познатите миризми на катран, коне и тютюн. Най-страшното беше, че никой не ги знаеше как изглеждат. Всеки един би могъл да бъде Лакомия, както отбеляза Лира пред смълчаната тайфа от колежанчета и циганчета, която сега беше на нейно пълно подчинение.

— Те трябва да изглеждат като обикновени хора, иначе веднага ще ги познаят — обясни тя. — Ако се появяваха само през нощта, могат да изглеждат как ли не. Но щом излизат през деня, няма начин да не приличат на обикновени хора. И всеки един от тези хора тук може да е Лакомия…

— Не са! — възрази едно от циганчетата. — Познавам ги всичките.

— Добре де, да не са тези, но може да е всеки друг. Да идем да ги потърсим! И белия им камион също!

Това отприщи истинска лавина. Към първите следотърсачи се присъединиха нови и скоро над трийсет циганчета кръстосваха пристаните, влизаха и излизаха от конюшните, катереха се по крановете и съоръженията в корабостроителницата, прескачаха оградата на широката ливада, люлееха се по петнайсет наведнъж на стария висящ мост над зелените води на канала, носеха се с пълна скорост по тесните улички на Йерихон, между малките тухлени къщи с тераси, и нахълтваха в четвъртитата кула на големия параклис на Свети Барнабас Химика. Половината от тях не знаеха какво точно търсят и макар да се забавляваха безкрайно, онези, които бяха най-близо до Лира, изпитваха истински страх и трепет, когато зърнеха самотна фигура в края на някоя алея или в полумрака на параклиса. Дали не е Лакомия?

Разбира се, от Лакомиите нямаше и следа. По някое време веселието замря — търсенията бяха безплодни и над децата надвисна сянката на огорчението от истинското изчезване на Били. Малко преди вечеря, когато Лира и двамата нейни другари от колежа си тръгнаха от Йерихон, на кея край корабчето на семейство Коста се тълпяха цигани. Някои от жените плачеха на глас, а мъжете стояха на сърдити групички. Демоните им бяха разтревожени и пърхаха нервно наоколо или ръмжаха към сгъстяващите се сенки.

— Бас държа, че тия Лакомии няма да посмеят да припарят тук — заяви Лира на Саймън Парслоу, когато двамата прекрачиха прага на главната сграда на „Джордан“.

— Няма — неуверено се съгласи той. — Но чух, че от пазара изчезнало едно дете.

— Кое? — настръхна Лира.

Познаваше повечето от децата на пазара, но не беше чула нищо такова.

— Джеси Рейнолдс от сарачите. Вчера, когато затваряли, я нямало, а отскочила само да купи риба на баща си. Не се върнала и никой не я е виждал оттогава. Претърсили целия пазар и всичко наоколо.

— Не съм чула нищо такова! — възмутено заяви Лира.

За нея беше непростим пропуск от страна на подчинените й да не я уведомят за всичко това незабавно.

— Е, това е било вчера. Вече може да се е върнала.

— Ще попитам — отсече Лира и се обърна към изхода.

В този миг обаче Портиерът я спря.

— Ей, Лира, тази вечер няма да излизаш повече! Ректорът нареди.

— Защо?

— Казах ти, Ректорът нареди. Каза, ако се прибереш, да не излизаш никъде.

— Хвани ме тогава! — подметна тя и изхвърча навън още преди старецът да е излязъл от стаичката си.

Хукна по тясната уличка, после по алеята, където спираха камионите, каращи стока за Покрития пазар. Почти всичко вече беше затворено и бяха останали само няколко камиона, но групичка младежи пушеха и оживено обсъждаха нещо пред главния вход на пазара точно срещу високия каменен зид на колежа „Сейнт Майкъл“. Лира познаваше един от тях — шестнайсетгодишно момче, от което се възхищаваше тайно заради дарбата му да плюе по-далеч от всичките й познати. Тя се приближи и зачака смирено да й обърне внимание.

— Какво искаш? — попита той накрая.

— Джеси Рейнолдс наистина ли е изчезнала?

— Да. Защо?

— Защото днес изчезна и едно момче от циганчетата.

— Циганите непрекъснато изчезват. Особено след Конския панаир.

— И конете също — добави един от приятелите му.

— Това е друго — възрази Лира. — Става дума за дете. Търсихме го цял следобед. Другите деца разправят, че са го взели Лакомиите.

— Кой?

— Лакомиите — повтори Лира. — Не сте ли чували за Лакомиите?

Никое от момчетата не беше чувало за тях и всички се заслушаха с интерес в обясненията на Лира, като само от време на време подхвърляха по някоя хаплива забележка.

— Лакомиите! — изрече познатият на Лира, който се казваше Дик. — Това е тъпо. На тия цигани все им хрумват какви ли не глупости.

— Казват, че преди няколко седмици Лакомиите били в Банбъри — настояваше Лира. — И изчезнали пет деца. Може би сега са дошли в Оксфорд, за да отвличат и нашите. Нищо чудно те да са отвлекли Джеси.