Северно сияние

Ала тази година война нямаше да има. Докато Лира и приятелчетата й се шляеха на утринното слънце около лодкарските работилници в Порт Медоу и си прехвърляха един на друг откраднатата по пътя цигара, издухвайки демонстративно дима, Лира чу познат глас да вика.

— Какво направи с него, малоумнико?

Беше мощен женски глас, принадлежащ на жена със стоманени дробове. Лира тутакси я потърси с поглед, защото това беше Мама Коста, която на два пъти я беше зашлевявала здраво, но пък и няколко пъти й беше давала горещи курабийки, и чието семейство беше прочуто заради големината и великолепието на кораба си. Те бяха принцове сред циганите и Лира се възхищаваше безкрайно от Мама Коста, но имаше намерение да стои известно време по-далеч от нея, защото предната година беше откраднала не друг, а техни кораб.

Когато чу препирнята, един от другарите на Лира се наведе, вдигна от земята камък, но тя го спря:

— Хвърли го. Вбесена е. Може да ти строши гръбнака като вейка.

Всъщност Мама Коста изглеждаше по-скоро разтревожена, отколкото вбесена. Търговецът на коне, срещу когото крещеше, само вдигаше рамене и разтваряше безпомощно ръце.

— Ами, не знам — оправдаваше се той. — Беше тук и изведнъж изчезна. Не видях къде отиде…

— Той ти помагаше! Държеше ти проклетите коне!

— Да, и затова трябваше да стои тук, не съм ли прав? А той изчезва нанякъде, без дума да каже…

Човекът не можа да продължи, защото Мама Коста мощно го зашлеви. Последва порой от плесници и ругатни, които накараха търговеца да потърси спасение в бягството. Останалите търговци наоколо подвикваха и се смееха гръмогласно, а едно капризно жребче се изправи уплашено на задните си крака.

— Какво става? — попита Лира едно циганче, което стоеше и зяпаше разправията с отворена уста. — За какво се ядосва така?

— Ами, момчето й, Били — отвърна детето. — Сигурно си мисли, че Лакомиите са го откраднали. Може и да са. Аз не съм го виждал от…

— Лакомиите ли? Значи са стигнали до Оксфорд?

Циганчето се обърна към приятелчетата си, които стояха и гледаха Мама Коста, и подвикна:

— Тя не знае какво става! Тя не знае, че Лакомиите са тук!

Пет или шест хлапета се обърнаха насмешливо към нея. Лира тутакси хвърли цигарата си и се приготви да се възползва от възможността за бой. Демоните също добиха войнствен вид — всяко от децата си имаше в запас нокти, зъби и наежена козина, а Панталеймон, у когото бедното въображение на хлапетата предизвика само презрение, тутакси се превърна в дракон колкото хрътка.

Но още преди да се разгори битката, Мама Коста се намеси с цялата си решителност, зашлеви две от хлапетата и се изправи срещу Лира като борец тежка категория.

— Ти виждала ли си го? — попита тя. — Виждала ли си Били?

— Не — отвърна Лира. — Ние току-що дойдохме. Не съм виждала Били от месеци.

Демонът на Мама Коста, ястреб, кръжеше над главата й в яркото утро, а немигащите му жълти очи се стрелкаха във всички посоки. Лира беше уплашена. Никой не се тревожеше за дете, изчезнало само преди няколко часа, особено циганче. В корабния свят на циганите, където всички бяха едно, децата бяха безценни, обичани безумно, и майката знаеше, че ако детето не е пред очите й, наблизо ще има някой, готов във всеки миг да го защити инстинктивно.

Но сега пред нея стоеше Мама Коста, кралица сред циганите, изпаднала в ужас заради изчезналото си дете. Какво ставаше?

Мама Коста огледа с невиждащ поглед групичката деца, обърна се и с препъване тръгна към тълпата на пристана, като не преставаше да вика детето си. Децата се спогледаха. Враждата беше забравена при вида на болката й.

— Какви са тия Лакомии? — попита Саймън Парслоу, един от другарите на Лира.

— Трябва да сте чували — отвърна едно от циганчетата. — Те крадат деца из цялата страна. Те са разбойници…

— Не са пирати, а канибали — поправи го друго циганче. — Затова им казват Лакомии.

— Деца ли ядат? — обади се Хю Ловат от кухнята на „Сейнт Майкъл“.

— Никой не знае. Отвеждат ги и повече никой не ги вижда.

— Това всички го знаем — каза Лира. — Ние играем на деца и Лакомии от месеци, още преди вас, бас държа. Но съм готова да се обзаложа, че никой не ги е виждал.

— Виждали са ги — обади се едно момче.

— Кой? — войнствено попита Лира. — Ти виждал ли си ги? Откъде знаеш, че не става дума само за един човек?

— Чарли ги е виждал в Банбъри — каза едно момиченце от циганчетата. — Говорели си с една жена, а в това време някакъв мъж откраднал момченцето й от градината.

— Така беше! — изписка циганчето, което бяха нарекли Чарли. — Аз ги видях!

— Как изглеждат? — попита Лира.

— Ами… е, не ги видях много добре. Но видях камиона им. Бяха с бял камион. Напъхаха момчето вътре и изчезнаха много бързо.

— А защо ги наричат Лакомии?

— Защото ядат децата — отвърна едно от циганчетата. — В Нортхемптън ни казаха. И там са били. Едно момиче от Нортхемптън — били отвлекли брат му. То разправя, че мъжът, който го отвлякъл, казал, че ги ядат. Това всички го знаят. Излапват ги на две хапки.

Едно циганско момиченце започна да плаче на глас.

— Братовчедка е на Били — обясни Чарли.

— Кой последен е виждал Били? — попита Лира.