Северно сияние

Не е трудно да подмамиш и да отвлечеш децата на бедняците, но след време хората все пак забелязаха и полицията беше принудена да вземе мерки, макар и неохотно. За известно време странните изчезвания спряха. Но слухът вече се беше зародил и полека-лека се видоизмени, набъбна и плъзна във всички посоки, а когато няколко деца изчезнаха в Норич, после в Шефилд и Манчестър, хората там вече знаеха за изчезванията и добавиха нови щрихи към историята.

Сега легендата разказваше за група от няколко души, които омагьосвали и примамвали децата. Някои твърдяха, че ги ръководела красива дама, други посочваха за водач висок мъж с червени очи, а трети говореха за младеж, който се смеел и пеел на жертвите си, а те вървели след него като овце.

Колкото до това къде откарват тези деца, тук мненията напълно се разминаваха. В ада, под земята, в Страната на феите. В уединена ферма, където ги угоявали, за да ги сготвят. В страната на тартарите, където ги продавали като роби… И така нататък.

Единственото, в което всички бяха единодушни, беше името на невидимите похитители. Те трябваше да имат име и никой не можеше да устои на изкушението да си побъбри за тях, особено сред уюта и сигурността на дома или на колежа „Джордан“. А името, което някак от само себе си им прилепна, без някой да знае причината, беше Лакомиите.

„Не стой до късно навън, че ще те откраднат Лакомиите!“

„Имам братовчед в Нортхемптън, той познавал една жена, дето Лакомиите й взели момчето…“

„Лакомиите са стигнали до Стратфорд. Казват, че се движели на юг!“

И неизбежното:

„Хайде да играем на хора и Лакомии!“

Така каза Лира на Роджър, момчето от кухнята на колежа „Джордан“. Той беше готов да я следва до края на земята.

— Как се играе това?

— Ти се скриваш, а аз те намирам и те накълцвам на парченца, както правят Лакомиите.

— Откъде знаеш какво правят? Може пък изобщо да не правят нищо такова.

— Теб те е страх от тях — заяви тя. — Сигурна съм.

— Не ме е страх. И изобщо не вярвам, че съществуват.

— Аз пък вярвам — отсече Лира. — Но не ме е страх от тях. Ще направя точно като чичо ми, когато дойде миналия път в „Джордан“. Видях го. Той беше в Стаята за отдих и имаше един гост, който се държеше невъзпитано. Чичо ми само го погледна строго и човекът се строполи мъртъв на място, а от устата му излизаше пяна.

— Не е вярно — възрази Роджър. — В кухнята не се е чуло такова нещо. Пък и ти нямаш право да влизаш в Стаята за отдих.

— Естествено. Никой няма да каже такова нещо на прислугата. Аз обаче съм била в Стаята за отдих, колкото и да не ти се вярва. А чичо ми винаги прави така. Правил го е на тартарите, когато го заловили. Те го вързали и се канели да му разпорят корема, но когато първият се приближил с ножа, чичо ми го погледнал и той умрял на място. После дошъл втори, но му се случило същото, накрая останал само един. Чичо ми казал, че ще му подари живота, ако го развърже, и онзи го развързал, но накрая чичо все пак го убил, за да му даде да разбере.

Роджър вярваше на това още по-малко, отколкото на приказките за Лакомиите, но историята беше твърде хубава, за да я пропилеят. Последователно ту единият, ту другият беше лорд Азриел пред издъхващите тартари, а за пяна използваха разреден шербет.

Това обаче беше само временно отлагане. Лира още беше твърдо решена да играе на Лакомии и подмами Роджър в избата, където влязоха с помощта на резервните ключове на Иконома. Двамата се промъкнаха под огромните сводове, където под провисналите вековни паяжини се съхраняваха запасите на колежа от токайско, канарско и бургундско. Над тях се издигаха тежките каменни арки, поддържани от колони, дебели колкото десет дървета, подпрени отдолу от огромни каменни блокове. Покрай стените бяха наредени рафтове и полици, отрупани с бутилки и бъчонки. Беше великолепно. Лакомиите отново бяха забравени и двете деца ходеха на пръсти от единия до другия край на избата със свещ в треперещите ръце и надничаха във всяко ъгълче, а в ума на Лира се оформяше все по-настойчивият въпрос: какъв ли вкус има виното?

Имаше много прост начин да получи отговор. Въпреки енергичните протести на Роджър тя избра най-старата, най-кривата, най-зелената бутилка и тъй като нямаше с какво да извади корковата тапа, счупи гърлото й. Свити в най-закътаното ъгълче, двамата отпиваха от силната малинова течност, като се чудеха кога ли ще се напият и как ще разберат, че са пияни. На Лира вкусът не й се понрави особено, но трябваше да признае, че усещането е вълнуващо и неописуемо. Най-интересно беше да наблюдават двата демона, които като че все повече се омайваха. Те падаха, кикотеха се безсмислено и променяха формата си, превръщайки се в какви ли не чудати същества, като се надпреварваха кой да изглежда по-уродлив.

Най-сетне, почти едновременно, двете деца откриха какво точно е да си пиян.

— Дали наистина им харесва това? — изхърка Роджър, след като беше повърнал обилно.

— Да — отвърна Лира, която беше горе-долу в същото състояние, и добави предизвикателно: — И на мен също!