Северно сияние

Маймунката бавно протяга ръка. Малката й ръчичка е черна, със съвършени конусовидни нокти, а движенията й са нежни и мамещи. Врабчето не може да устои. То подскача, все по-близо и по-близо, изпърхва леко и каца на протегнатата длан.

Маймунката го вдига и го гледа в очите, после става и тръгва пъргаво към жената, като отнася другия демон със себе си. Дамата навежда уханната си главица и прошепва нещо.

Тогава Тони се обръща. Не може да не се обърне.

— Мишеловке! — изломотва той разтревожен, с пълна уста.

Врабчето изчуруликва. Видимо нищо не го заплашва. Тони преглъща залъка си и гледа.

— Здравей! — казва красивата дама. — Как се казваш?

— Тони.

— Къде живееш, Тони?

— В Кларис Уок.

— Какво има в баничката?

— Телешко.

— А шоколад обичаш ли?

— Да!

— Знаеш ли, имам повече шоколад, отколкото мога да изпия сама. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Той вече е изгубен. Изгубен е от мига, в който глуповатият му демон е кацнал на ръката на маймунката. Тръгва след красивата млада дама и демона й по Датската улица, после към Кея на палачите и накрая по Стълбата на крал Джордж, докато стигат малка зелена врата в стената на някаква дълга постройка, наподобяваща склад. Тя чука, отвътре й отварят, после влизат и вратата се затваря след тях. Тони никога няма да излезе — не и през същата врата. И никога вече няма да види майка си. Бедната алкохоличка ще си мисли, че той е избягал, и всеки път, когато си спомни за него, ще се упреква и ще се облива в сълзи.

Малкият Тони Макариос не беше единственото дете, подмамено от дамата със златната маймунка. В мазето на склада той откри още дузина като него, момичета и момчета, като най-голямото нямаше и дванайсет. Историята на всяко от тях наподобяваше неговата и никое не беше сигурно в точната си възраст. Разбира се, Тони не забеляза още нещо, което беше общо за всички деца в мазето — никое от тях още не беше навлязло в юношеството.

Добрата дама наблюдаваше как той се настанява на пейката до стената, а една мълчалива жена му наля чаша шоколад от тенджерата върху желязната печка. Тони дояде баничката си и изпи горещата сладка течност, без да обръща внимание на обкръжението си, пък и околните не му обърнаха особено внимание — беше твърде малък, за да представлява някаква опасност, и твърде флегматичен, за да им достави някакво удоволствие в ролята на жертва.

Подразбиращият се въпрос беше зададен от друго момче.

— Ей, госпожо! За какво ни държите тук?

Беше малчуган с вид на побойник, а демонът му беше мършав черен плъх. Горната му устна беше изцапана с шоколад. Дамата стоеше до вратата и разговаряше с як мъж с вид на морски капитан. Когато се обърна да отговори, имаше толкова ангелски вид, че децата се смълчаха.

— Имаме нужда от помощта ви — каза тя. — Нали нямате нищо против да ни помогнете?

Никой не можеше да изрече и дума. Всички се взираха в жената, обзети от някаква непонятна плахост. Никога не бяха виждали такава дама — беше толкова изящна, мила и добра, че не можеха да повярват на късмета си, който ги беше срещнал с нея. Биха направили всичко, което поиска от тях, само да могат да се порадват още малко на щастието да бъдат близо до нея.

Тя им обясни, че тръгват на пътешествие. Каза им, че ще бъдат добре нахранени и топло облечени, а онези, които пожелаят, могат да пратят писъмце на близките си, за да ги уведомят, че са добре. Капитан Магнусън скоро ще ги вземе на кораба си, за да отплават с отлива и да поемат на север.

Скоро малкото деца, които искаха да пратят вест на семействата си, доколкото изобщо можеха да се нарекат така, седяха около красивата дама и й диктуваха писмата си. След като поставеха по едно разкривено кръстче вместо подпис, тя сгъваше листа и го пъхаше в напарфюмиран плик, после написваше отгоре адреса. Тони също искаше да прати вест на майка си, но си даваше сметка, че тя едва ли ще може да прочете написаното. Той дръпна дамата за ръкава на коженото палто и й прошепна, че иска тя да каже на майка му къде е отишъл, а дамата наведе изящната си глава към мърлявото му телце, погали го по косата и обеща да предаде съобщението.

Децата се стълпиха около нея да се сбогуват. Златната маймунка погали демоните на всичките, а те самите докоснаха лисичето палто за късмет, сякаш искаха да почерпят сила, надежда или доброта от дамата. Тя им пожела лек път и ги повери на грижите на смелия капитан, който ги закара на борда на парния катер, закотвен на пристана. Сега небето беше съвсем притъмняло, а по реката танцуваха безброй светлинни. Дамата стоя на пристана и маха с ръка, докато лицата престанаха да се различават.

Тогава тя влезе вътре със златната маймунка на ръце и хвърли малката връзка писма в печката, после си тръгна по същия път, по който беше дошла.