Северно сияние

— Не целия. На Шелдъновото крило не можеш да се качиш, защото трябва да скочиш направо от Кулата на поклонниците. Има и капандура, но не съм достатъчно висока да я стигна.

— Значи си обиколила целия покрив, освен на Шелдъновото крило. А в подземията била ли си?

— Подземията ли?

— Колежът е не по-малък под земята, отколкото на повърхността. Учудвам се, че още не си го открила. Е, след малко тръгвам. Виждам, че си здрава. Ето, вземи.

Той бръкна в джоба си и извади шепа монети, от които й даде пет златни долара.

— Не са ли те учили да казваш „благодаря“?

— Благодаря — измънка Лира.

— Слушаш ли Ректора?

— О, да!

— Уважаваш ли Професорите?

— Да.

Демонът на лорд Азриел тихо се засмя. Това беше първият звук, който издаваше, и Лира се изчерви.

— Върви да си играеш — каза чичо й.

Лира се обърна и забърза към вратата с облекчение. В последния момент се сети и промърмори:

— Довиждане.

Такъв беше животът на Лира до деня, в който реши да се скрие в Стаята за отдих и за пръв път чу за Праха.

Естествено, Библиотекарят не беше прав, когато твърдеше пред Ректора, че това не би могло да събуди интереса й. Сега тя би слушала жадно всекиго, който би могъл да й каже нещо за Праха. През следващите месеци щеше да чуе още много за него, а след време щеше да знае за Праха повече от всеки друг на света. Но дотогава за нея щеше да съществува само вълнуващият живот в колежа „Джордан“.

Ала във всички случаи това беше нещо ново, което даваше храна на въображението й. От няколко седмици насам по незнаен начин в околността се процеждаха слухове. Някои се смееха, други се замисляха — имаше хора, които се надсмиваха над призраците, и други, които се бояха от тях. Без видима причина бяха започнали да изчезват деца.

Ето как се случи това.

На изток, по оживената артерия на река Исиз, осеяна с бавните лодки, превозващи тухли, зърно и асфалт, далеч надолу отвъд Хенли и Мейдънхед, чак до Тедингтън, където водите на Германския океан мият брега, и още по-надолу, до Мортлейк, където е домът на великия магьосник Доктор Ди; отвъд Фолксхол, където се простират великолепни градини с искрящи фонтани и знамена денем и фенери и фойерверки нощем; отвъд двореца Уайтхол, където Кралят свиква всяка седмица Държавния съвет; отвъд Оръжейната кула, отронваща сълзи от разтопено олово в тъмните води; и още по-надолу, там, където реката, широка и мръсна, прави голям завой на юг.

Това е Лаймхаус и там е детето, което ще изчезне.

Името му е Тони Макариос. Майка му смята, че е на девет години, но паметта й е отслабнала от пиенето. Би могъл да е и на осем, и на десет. Фамилията му е гръцка, но и това е само догадка на майка му, защото той изглежда по-скоро китаец, отколкото грък, а по майчина линия има ирландска, скрелингска и индийска кръв. Тони не е много умен, но у него има някаква непохватна нежност, която го кара понякога да прегърне грубовато майка си и да я целуне по бузата. Горката жена обикновено е толкова пияна, че не се сеща сама за това, но след като разбере какво става, му отвръща доста топло.

В този момент Тони се мотае из пазара на Пай стрийт. Гладен е. Свечерява се, а у дома няма да го нахранят. В джоба си той има шилинг, даден му от един войник за това, че е занесъл писъмце на любимата му, но Тони няма намерение да го пропилява за храна, щом може и без пари да получи всичко, което му е нужно.

И сега той се мотае между сергиите със стари дрехи и късметчета, плодове и пържена риба, с малкия си демон врабче на рамо, и се оглежда. Издебва миг, когато продавачката и демонът й гледат в друга посока, ръката му се стрелва и се връща под широката риза с ябълка или няколко ореха, а накрая и с топла баничка.

Продавачката го вижда и се развиква, демонът й, котарак, се хвърля към него, но врабчето е на рамото му, а той самият вече тича по улицата. След него се сипят проклятия и обиди, но не за дълго. Тони спира пред стъпалата на параклиса „Света Катерина“, сяда и измъква натрошения си парещ трофей, който оставя мазни следи по ризата му.

В това време някой го наблюдава. Една дама в дълго палто от червена лисица, красива млада дама, чиито тъмни коси се спускат изящно изпод сянката на обточената с кожа качулка, стои на вратата на параклиса, на пет-шест стъпала над него. Сигурно службата свършва, защото от вратата струи светлина, вътре свири орган, а дамата държи в ръка обсипан със скъпоценни камъни молитвеник.

Тони не забелязва нищо. Заровил е с наслада лице в баничката, пръстите на краката му са свити навътре, а босите му ходила са опрени едно в друго. Той седи, дъвче и гълта, а демонът му, приел формата на мишка, си почиства мустачките.

Демонът на младата дама се отделя от лисичето палто. Той е в облика на маймунка, но не каква да е, а с дълга копринена козина с цвят на старо злато. С пъргави движения маймунката слиза по към момчето и сяда на горното стъпало.

Тогава мишката надушва нещо и отново се превръща във врабче, върти главичката си и подскача по каменните стъпала.

Маймунката гледа врабчето и врабчето гледа маймунката.