Северно сияние

Но и то биваше забравено, когато се появяха други врагове. Един отколешен враг бяха децата на работниците от тухларните, които живееха край Глинозема и бяха еднакво презирани както от колежанчетата, така и от гражданчетата. Предната година Лира и някои от градските деца бяха сключили временно примирие, за да нападнат Глинозема, да подложат децата на тухларите на тежък обстрел с буци глина и да разрушат току-що построения им замък. После ги овъргаляха в лепкавата кал, в която живееха, и това продължи толкова дълго, че накрая и победени, и победители приличаха на стадо виещи глинени човеци.

Другият постоянен враг беше сезонен. Циганските семейства, които живееха на корабчетата си, идваха и си заминаваха с пролетните и есенните панаири и тогава непременно имаше битки. Едно семейство цигани всеки път закотвяше корабчето си в онази част на града, която наричаха Йерихон, и Лира воюваше с него от мига, в който се научи да хвърля камък. Последния път, когато бяха в Оксфорд, тя, Роджър и още няколко момчета от кухненската прислуга в „Джордан“ и „Сейнт Майкъл“ им устроиха засада и започнаха да замерят с кал ярко боядисаното им корабче, докато цялото семейство не излезе навън да ги прогони. Тогава резервният отряд под предводителството на Лира взе кораба на абордаж и го отвърза от пристана. Неуправляемият съд заплава надолу по течението, обърквайки цялото движение по канала, докато пиратите на Лира го претърсваха от единия до другия край, за да търсят тапата. Лира твърдо вярваше в тази тапа. Ако я извадеха, уверяваше тя войниците си, корабът веднага щеше да потъне. Те обаче така и не я намериха и когато циганите ги догониха, трябваше да изоставят бойния си трофей, за да се спасят с бягство, мокри и ликуващи, из тесните улички на Йерихон.

Това беше светът на Лира, нейният малък рай. Тя беше буйна, алчна малка дивачка. Но все пак никога не я напускаше чувството, че това не е целият й свят, че част от нея е неразривно свързана и с величието и традициите на колежа „Джордан“, а и със света на голямата политика, олицетворяван от лорд Азриел. Това й беше достатъчно, за да се надува пред другите деца и да претендира, че е нещо повече от тях. Досега не й беше хрумвало нищо по-добро.

Така премина детството й, като полудива котка. Единственото разнообразие в заниманията й внасяха онези редки случаи, когато лорд Азриел идваше в колежа. Един богат и могъщ чичо беше достатъчен повод да се впусне в хвалби, но цената всеки път се оказваше твърде висока — тогава най-чевръстият от Професорите я хващаше и я отвеждаше при Домоуправителката, за да я измият и да я облекат в чиста рокля, след което я закарваха (под строг надзор и с множество заплахи) до Голямата гостна, за да пие чай с лорд Азриел. Обикновено биваха поканени и няколко от по-важните Професори. Лира се тръшваше демонстративно в креслото, докато Ректорът не й подвикнеше рязко да се изправи, а тя гледаше сърдито изпод вежди и тогава дори и Капеланът не можеше да сдържи усмивката си.

Това неизменно се повтаряше при всяка една от тези сковани официални визити. След чая Ректорът и поканените Професори оставяха Лира и чичо й сами и той й нареждаше да застане пред него и да му каже какво е научила от последното му посещение насам. Тя започваше да мънка каквото й дойдеше на ум от геометрията, арабския, историята или анбарологията, а той седеше облегнат назад, с глезен върху коляното, и я гледаше с непроницаемо изражение, докато въображението й се изчерпеше.

Предната година, точно преди да замине на експедиция на север, той попита:

— А как прекарваш времето си, когато не залягаш над уроците?

— Ами… играя си — измънка тя. — Из колежа. Просто… просто си играя.

— Дай да ти видя ръцете, дете.

Тя протегна ръце за оглед. Чичо й ги пое и ги обърна, за да види ноктите й. Демонът му лежеше до него като сфинкс, потупваше с опашка по килима и не отместваше немигащите си очи от Лира.

Лорд Азриел пусна с гримаса ръцете й.

— Мръсни са! Тук не те ли карат да се миеш?

— Карат ме. Но ноктите на Капелана също са мръсни. Даже по-мръсни от моите.

— Той е учен човек. А твоето извинение какво е?

— Сигурно съм ги изцапала, след като ги измих.

— Къде играеш, та да се изцапаш така?

Тя го изгледа с подозрение. Имаше чувството, че не е позволено да се играе на покрива, въпреки че никой не й го беше казал.

— В някои стари стаи — измънка най-сетне.

— И къде още?

— На Глинозема… понякога.

— И?

— В Йерихон и Порт Медоу.

— И никъде другаде?

— Ами… не.

— Лъжеш ме. Вчера те видях на покрива.

Тя прехапа устни и замълча. Чичо и я гледаше насмешливо.

— Значи, играеш и на покрива — продължи той. — А от време на време отбиваш ли се в Библиотеката?

— Не. Но на покрива й намерих една врана! — добави момичето.

— Наистина ли? И хвана ли я?

— Кракът й беше ранен. Аз исках да я убия и да я опека, но Роджър каза, че трябва да й помогнем. Дадохме й трохи и малко вино и тя се оправи и отлетя.

— Кой е Роджър?

— Приятел ми е. От кухнята.

— Ясно. Значи, обикаляш целия покрив…