Северно сияние

Единственото, което научи Лира от този епизод, беше, че играта на Лакомии може да те отведе на много интересни места. Тя си спомни думите на чичо си при последния им разговор и започна да изследва подземията, защото онова, което се намираше на повърхността, беше само малка част от цялото. Като някакъв огромен лишей, чиито корени се простират на цели акри, „Джордан“ (който се бореше за въздух с колежите „Сейнт Майкъл“ и „Гейбриъл“ от двете страни и Университетската библиотека отзад) беше започнал да нараства под земята още през Средните векове. Тунелите, шахтите, сводовете, избите и стълбите така бяха надупчили земята под „Джордан“ за тези няколко столетия, че там имаше почти толкова въздух, колкото и на повърхността. Колежът стоеше върху нещо като застинала каменна пяна.

Сега, когато у Лира се беше пробудило желанието да изследва подземията, тя изостави обичайните си маршрути по алпийските върхове на покривите и заедно с Роджър се потопи в недрата на колежа. Играта на Лакомии постепенно се превърна в лов на Лакомии, защото какво по-естествено от това тези създания да се спотайват далеч от хорските очи, под земята?

Един ден двамата с Роджър се промъкнаха в криптата под Параклиса. Тук бяха погребани поколения Ректори, всичките в дъбови ковчези, обковани с олово, поставени в отделни ниши по протежение на каменните стени. На каменните плочи под всяка ниша бяха написани имената им:

— Какво ли значи това? — зачуди се Роджър.

— Първото е името му, а последното е нещо римско. По средата са годините, когато е бил Ректор. А другото име сигурно е на демона му.

Те продължиха нататък под притихналите сводове, проследявайки останалите надписи:

Върху всеки ковчег на медна плочка беше изобразено по едно същество — василиск, красива жена, змия, маймуна. Лира разбра, че това са демоните на умрелите мъже. Когато хората достигнеха зряла възраст, демоните им изгубваха способността си да се променят и приемаха определена форма, една-единствена до края на живота им.

— В тези ковчези има скелети! — прошепна Роджър.

— Разлагаща се плът — прошепна в отговор Лира. — И червеи и личинки, които се гърчат в очните кухини.

— Тук трябва да има и призраци — каза Роджър, обзет от приятен трепет.

След първата крипта откриха коридор с множество каменни полици от двете страни. Полиците бяха разделени на квадратни ниши, а във всяка ниша имаше по един череп.

Демонът на Роджър подви опашка между краката си и нададе тих жален вой, като трепереше от главата до петите.

— Ш-шт! — изсъска момчето.

Лира не виждаше Панталеймон, но знаеше, че е кацнал на рамото й в облика на нощна пеперуда и може би също трепери.

Тя посегна и извади най-близкия череп от полицата.

— Какво правиш? — ужаси се Роджър. — Не бива да ги пипаш!

Лира не му обърна внимание, а започна да оглежда черепа. Внезапно от дупката в основата му изпадна нещо, изниза се между пръстите й и се търколи със звън на пода, а тя едва не изпусна черепа от ужас.

— Монета! — възкликна Роджър, който вече беше напипал предмета. — Може би е съкровище!

Той го вдигна към светлината на свещта и двамата го загледаха с разширени от любопитство очи. Не беше монета, а малък бронзов диск с грубо гравирано изображение на котка.

— Прилича на онези от ковчезите — каза Лира. — Трябва да е демонът му.

— Най-добре пак го сложи вътре — посъветва я Роджър напрегнато.

Тя обърна черепа и пусна диска вътре, после го остави на полицата. Не след дълго вече знаеха, че във всеки череп има по една такава монета с изображение на демон, показващо верния другар на всеки от умрелите, който не се разделяше с него дори в смъртта.

— Какви ли са били като живи? — изрече Лира. — Предполагам, че Професори. Само Ректорите са в ковчези. За няколко века сигурно е имало толкова много Професори, че мястото не е стигнало да ги погребат всичките, затова просто са им отрязали главите и са запазили черепите. Все пак това е най-важната част от тялото!