Северно сияние

Огромният мечок работеше под най-големия бетонен навес и Лира се спря до отворената врата да го погледа. Йорек Бирнисон демонтираше катастрофирал трактор с газов мотор. Металният кожух беше изкривен и нагънат, един от роторите стърчеше нагоре. Мечокът вдигна мотора, като че беше от картон, повъртя го в огромните си ръчища, сякаш го преценяваше, после го натисна с една от задните си лапи някъде в ъгъла и го огъна така, че зъбците изскочиха и формата беше възстановена. Той го облегна на стената, вдигна тежкия трактор и го повали настрани с една ръка, после се наведе и заразглежда повредения ротор.

Едва тогава мечокът забеляза Лира. Тя усети как я пронизва леденото острие на страха — мечокът беше толкова огромен и толкова чужд. Докато стоеше и го наблюдаваше през металната мрежа, Лира си мислеше с каква лекота той би могъл да преодолее разстоянието от трийсетина метра само за секунди и как би помел телта като паяжина. Тази мисъл едва не я накара да се обърне и да хукне назад, но Панталеймон я спря:

— Чакай! Аз ще ида да си поговоря с него.

Беше се превърнал в речен рибар и тутакси прелетя над оградата, без да дочака отговор. Малко по-нататък имаше малка портичка и Лира би могла да го последва, но неохотно се отдръпна. Панталеймон я погледна и прие облика на язовец.

Тя знаеше какво се опитва да направи. Демоните не можеха да се отдалечават от хората си на повече от няколко метра и ако той си останеше птица, а тя продължаваше да стои до оградата, Панталеймон не би могъл да се приближи до мечока и затова имаше намерение да я притегли насила.

Лира почувства как я обзема гняв и същевременно й стана болно. Панталеймон заби нокти в земята и направи крачка напред. Това беше странно и мъчително чувство — демонът ти да обтяга невидимата нишка, която ви свързва. Дълбоко в гърдите отеква болка, примесена с тъга и обич. Лира знаеше, че и при него е така. Всеки познаваше мъчителното чувство на отдалечаване и безкрайното облекчение при завръщането.

Той потегли малко по-силно.

— Недей, Пан!

Демонът обаче не спря. Мечокът чакаше неподвижно. Болката в гърдите на Лира ставаше все по-непоносима. Гърлото й се сви в ридание.

— Пан…

След миг тя вече влизаше през портичката, хлъзгайки се по замръзналата кал. Панталеймон се превърна в дива котка и скочи в ръцете й. Двамата се вкопчиха разтреперани един в друг, като надаваха тихи жални стонове.

— Помислих си, че наистина ще…

— Не, не…

— Не знаех, че толкова боли…

Лира рязко изтри сълзите от лицето си и пое дълбоко дъх. Панталеймон се сгуши в ръцете й и тя знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да позволи отново нещо да ги раздели и да й причини същата болка. Би полудяла от мъка и ужас. Ако умреше, пак щяха да останат заедно, също като Професорите и техните демони в криптата на „Джордан“.

Момичето и демонът вдигнаха поглед към самотния мечок. Той нямаше демон. Беше сам, винаги сам. Заля я вълна на съжаление и нежност и тя почти посегна да погали сплъстената му козина. Само уважението и боязънта от тези студени свирепи очи я възпряха.

— Йорек Бирнисон — изрече тя.

— Какво има?

— Повелителят Фаа и Отец Корам ще се опитат да ти върнат бронята.

Той не помръдна, не проговори. Беше ясно какво мисли за шансовете им.

— Аз обаче знам къде е тя — продължи Лира — и ако ти кажа, може би ще успееш да си я вземеш сам.

— Откъде знаеш къде е?

— Имам устройство за тълкуване на символи. Мисля, че трябва да ти кажа, Йорек Бирнисон, най-вече защото видях как са те измамили. Не е справедливо. Не е трябвало да го правят. Повелителят Фаа ще се опита да убеди Губернатора, но не вярвам да ти я върнат, каквото и да им говори той. Ако ти кажа, ще ни помогнеш ли да освободим децата от Болвангар?

— Да.

— Аз… — Лира не искаше да проявява детинско любопитство, но не можа да се сдържи. — Защо просто не си направиш нова броня от всичкия този метал тук, Йорек Бирнисон?

— Той не струва. Погледни.

Мечокът вдигна с една ръка мотора, заби ноктите на другата в дебелия метален кожух и го сцепи като с отварачка за консерви.

— Моята броня е направена от небесно желязо, специално за мен. Бронята е душата на мечката — също както демонът е твоята душа. Все едно да го захвърлиш — той посочи Панталеймон — и да го замениш с парцалена кукла. И за мен е така. Е, къде е бронята ми?

— Само че ще трябва да обещаеш да не си отмъщаваш. Те са постъпили зле, като са ти я взели, но ти ще трябва да спреш дотук.

— Добре. Няма да има отмъщение. Но няма да има и прошка, ако се опитат да ми попречат. Бият ли се, ще умрат.

— Тя е скрита в мазето в къщата на свещеника. Той мисли, че в нея има зъл дух, и се е опитвал да го прогони. Но бронята е там.

Мечокът се изправи на задните си крака и се вгледа на запад. Последните слънчеви отблясъци обагриха лицето му в кремавобяло, искрящо в здрача. Лира усети силата на огромното същество, която се излъчваше от него на горещи талази.

— Трябва да работя до залез слънце — каза мечокът. — Дадох дума тази сутрин на собственика. Имам още няколко минути работа.

— Тук, при мен, слънцето вече е залязло.