Северно сияние

Той каза нещо на другаря си, който му отговори лаконично. В това време шейната продължаваше да се плъзга напред и Лира се настани по-удобно, за да се огледа. Снегът обаче продължаваше да сипе, а небето беше съвсем смрачено и скоро тя отново се отпусна на дъното на шейната. Двамата с Панталеймон долавяха мислите си и се опитваха да запазят спокойствие, но не можеха да не мислят за смъртта на Джон Фаа… А с Отец Корам какво ли се беше случило? Дали Йорек щеше да успее да убие останалите самоеди? И щяха ли някога да открият следите й?

За пръв път тя изпита нещо като самосъжаление.

По някое време мъжът я разтърси и й подаде парче сушено еленско месо. То беше жилаво и противно на вкус, но Лира беше гладна, пък и беше приятно, че все пак се грижат за нея. След като го сдъвка, тя се почувства малко по-добре. Плъзна бавно ръка под кожите, за да се увери, че алетиометърът си е на мястото, после измъкна кутията с летящия шпионин и я пъхна в ботуша си. Панталеймон се превърна в мишка и натика кутийката колкото можа по-навътре.

Лира притвори очи. Страхът и напрежението я бяха изтощили и скоро тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се, защото движението на шейната се беше променило, изведнъж беше станало плавно и равномерно. Тя отвори очи и тутакси ги затвори отново — над нея преминаваха ярки светлини, толкова ослепителни, че трябваше да дръпне покривалото върху лицето си. Когато надникна отново, видя, че се движат между две редици стълбове с ярки анбарни лампи на върха. Докато се опитваше да се съвземе, шейната премина през отворена метална порта в дъното на алеята със стълбовете. Озоваха се на открита площадка, която наподобяваше празен пазар или спортно игрище. Беше стотина метра широка, безупречно гладка, равна и бяла, а околовръст имаше висока метална ограда.

В дъното на площадката шейната спря. Намираха се пред ниска сграда или редица сгради, покрити с дебел сняг. Беше трудно да се каже, но изглежда отделните части на сградата бяха свързани помежду си с тунели, изгърбени под снега. Отстрани се виждаше висок метален пилон, твърде познат на вид, макар че Лира не би могла да каже какво й напомня.

Тук трябваше да прекъсне наблюденията си, защото мъжът преряза въжетата, с които бяха вързани глезените й, и грубо я смъкна от шейната, докато другарят му се опитваше да усмири лаещите кучета. На няколко метра по-нататък се отвори врата и светна анбарна лампа, която ги заслепи като прожектор.

Похитителят на Лира я тласна напред, без да я пуска, сякаш беше някакъв ловен трофей, и заговори нещо на непознатия си език. Човекът на вратата отговори по същия начин, но Лира успя да види чертите му — не беше нито самоед, нито тартарин. Спокойно би могъл да бъде Професор в „Джордан“. Той я огледа, но особено внимателно се взря в Панталеймон.

Самоедът отново заговори и мъжът от Болвангар се обърна към Лира:

— Говориш ли английски?

— Да — отвърна тя.

— Демонът ти винаги ли приема тази форма?

Въпросът я свари съвсем неподготвена. Лира отвори уста, но Панталеймон отговори по свой начин — превърна се в сокол и се спусна от рамото й към демона на мъжа, едър мармот, който се хвърли към него и злобно изсъска. Панталеймон бързо се оттегли.

— Да, ясно — удовлетворено промърмори мъжът.

Самоедите го гледаха с очакване. Мъжът кимна, свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си. Измъкна плетена кесия и наброи дванайсет тежки монети в протегнатата ръка на ловеца.

Двамата мъже преброиха парите, разделиха си ги по равно и грижливо ги скътаха, после се запътиха към шейната, без да се обърнат повече. Единият вдигна камшика, подвикна на кучетата и шейната полетя през равната бяла площадка към алеята с лампите, като набираше скорост, и не след дълго се скри в мрака.

Мъжът отвори вратата.

— Влизай бързо. Вътре е топло и приятно. Не стой на студа. Как се казваш?

Английският му беше безупречен, без следа от акцент. Такива хора беше срещала у госпожа Колтър — умни, образовани и важни.

— Лизи Брукс — каза тя.

— Влизай, Лизи. Ние ще се погрижим за теб, бъди спокойна.

Явно му беше по-студено, отколкото на нея, въпреки че беше прекарала много по-дълго на студа. По всичко личеше, че няма търпение да влезе на топло. Лира реши да се прави на слабоумна и вяла и затътри крака след него, когато и двамата прекрачиха високия праг.

Вътре имаше още една врата на голямо разстояние от първата, та да не бяга топлият въздух. Минаха през нея и ги лъхна непоносима жега. Лира разкопча кожените дрехи и отметна качулката.

Бяха в квадратно помещение, около два метра широко, с коридори от двете страни и нещо като бюро отпред, което му придаваше вид на болнична приемна. Всичко беше ярко осветено, с изобилие от блестящи бели повърхности и неръждаема стомана. Във въздуха се носеше миризма на готвено — познатият аромат на бекон и кафе, примесен със слаб болничен мирис. От стените се чуваше тихо бръмчене, почти недоловимо за слуха — онзи досаден звук, с който трябва или да свикнеш, или ще полудееш.

Панталеймон, който сега беше щиглец, прошепна в ухото й:

— Прави се на тъпа. Ама наистина тъпа.