Северно сияние

— Да. Тук сме много. Мисля, че около трийсетина.

— Повече. Към четирийсет — намеси се пълничкото момиче.

— Да, но през цялото време отвеждат някого. Обикновено докарват цяла група, а после отвеждат децата едно по едно.

— Те са Лакомиите. Чувала си за Лакомиите, нали? Всички ни беше страх от тях, преди да ни хванат…

Лира постепенно се отърсваше от съня. Демоните на другите момичета, освен зайчето, стояха до вратата и слушаха. Всички говореха шепнешком. Лира ги попита как се казват. Червенокосото момиче беше Ани, дебеланката — Белла, а уплашеното дете със заека — Марта. Те не знаеха имената на момчетата, защото през по-голямата част от времето бяха разделени. И трите твърдяха, че с тях се отнасят добре.

— Тук никак не е лошо — заяви Белла, — нямаме кой знае каква работа, само дето ни изследват и ни карат да правим упражнения. Мерят ни, слагат ни термометри, такива работи… Ужасно е скучно.

— Освен когато идва госпожа Колтър — допълни Ани.

Лира едва се сдържа да не извика, а Панталеймон така изпърха с крила, че момичетата нямаше как да не забележат.

— Нервен е — обясни Лира, като го галеше. — Изглежда наистина са ни дали приспивателно, защото много ни се спи. Коя е госпожа Колтър?

— Тя ни подмами, поне повечето от нас — каза Марта. — Всички говорят за нея. Когато се появи, и започват да изчезват деца.

— Тя обича да гледа, когато отвеждат някое дете. Приятно й е да наблюдава какво го правят. Онова момче, Саймън — според него те го убиват, а госпожа Колтър гледа.

— Убиват ли? — попита Лира, потрепервайки.

— Сигурно. Щом никой не се връща.

— Те изследват и демоните — каза Белла. — Мерят ги, претеглят ги…

— Какво, докосват демоните ви?!

— Господи, не! Слагат един кантар и демонът трябва да се качи на него и да се променя, а те си водят бележки и снимат. После те слагат в един шкаф и измерват Праха. През цялото време мерят.

— Какъв прах? — попита Лира.

— Не знаем — отвърна Ани. — Нещо от космоса. Не става дума за истински прах. Ако нямаш Прах, това е добре. Но и да нямаш, накрая пак ще се появи.

— Знаете ли какво чух да разправя Саймън? — обади се Белла. — Той казва, че тартарите пробивали дупки в черепите си, за да пуснат Праха вътре.

— Да бе, той все знае! — свадливо заяви Ани. — Накрая ще взема да попитам госпожа Колтър, когато дойде.

— Няма да посмееш! — изрече Марта с възхищение.

— Ще посмея.

— А тя кога ще дойде? — попита Лира.

— Вдругиден.

Лира усети как я полазват студени тръпки на ужас, а Панталеймон се сгуши в нея. Имаше само един ден да открие Роджър и да разбере колкото е възможно повече за това място. После щеше или да избяга, или да бъде разкрита. Ако всички цигани бяха избити, кой щеше да помогне на децата да оцелеят в тази ледена пустош?

Момичетата продължиха да си говорят, но Лира и Панталеймон се притиснаха един в друг и се опитаха да се стоплят взаимно. Знаеха, че на стотици мили наоколо няма нищо, освен вледеняващ страх.

15. Клетките

Лира рядко изпадаше в униние. Тя беше жизнерадостно и практично дете, пък и й липсваше въображение. Никой с по-развито въображение не би допуснал сериозно, че е възможно да измине целия този път и да спаси Роджър. Пък и да допуснеше, тутакси щеше да намери поне няколко довода да отхвърли тази мисъл като невъзможна. Да си изпечен лъжец още не означава, че имаш въображение. Точно тази липса прави наглата лъжа толкова убедителна.

Сега, след като беше попаднала в ръцете на Жертвения съвет, Лира не изпадна в ужас при мисълта какво може да се е случило с циганите. Всички те бяха добри бойци и макар Панталеймон да твърдеше, че е видял Джон Фаа да пада, не беше изключено и да греши. А ако грешеше, можеше да се окаже, че циганският крал дори не е сериозно ранен. Лош късмет беше да попадне в ръцете на самоедите, но циганите скоро щяха да дойдат и да я спасят, а ако не успееха, Йорек Бирнисон щеше да я намери и нищо не би могло да го спре. Тогава щяха да отлетят за Свалбард с балона на Лий Скорзби и да помогнат на лорд Азриел да избяга.

За нея всичко беше от просто по-просто.

Ето защо, когато се събуди на другата сутрин, тя беше изпълнена с любопитство и готова да посрещне всичко, което денят щеше да й поднесе. И гореше от нетърпение да се срещне с Роджър — по-точно да го види, преди той да я е забелязал.

Не се наложи да чака дълго. Децата в различните спални бяха събудени в шест и половина от сестрите, които се грижеха за тях. Те се измиха, облякоха се и тръгнаха към столовата на закуска.

Роджър беше там.

Той седеше с още пет момчета на една маса до вратата. Опашката пред кухненското прозорче беше точно до тях и Лира се престори, че изпуска носната си кърпичка, и се наведе към стола му да я вземе, така че Панталеймон да може да поговори със Салсилия, демона на Роджър.