Северно сияние

Тя беше сипка и така уплашено изпърха с криле, че Панталеймон мигновено се превърна в котка, скочи върху нея и я притисна на пода, после й зашепна нещо. За щастие подобни бързи схватки между демоните на децата бяха нещо обичайно и никой не обърна внимание, но Роджър пребледня като платно. Той вдигна поглед и видя Лира да стои до него с надменно изражение и лицето му се озари от надежда, вълнение и радост. Само видът на Панталеймон, който разтърсваше Салсилия, го възпря да скочи тутакси на крака и да прегърне другарката си в игрите.

Лира извърна поглед към новите си приятелки, демонстрирайки пълна незаинтересованост, и остави Панталеймон да обяснява. Четирите момичета взеха подносите си с царевични пръчици и препечен хляб и седнаха заедно, за да могат да поклюкарстват на спокойствие за останалите.

Не е възможно да държиш на едно място голяма група деца, без да им намериш занимание. В това отношение Болвангар приличаше на училище със строго разписание на занятията — например гимнастика и часове по изкуства. Момчетата и момичетата се занимаваха отделно и се събираха само по време на хранене и през междучасията, така че Лира успя да поговори с Роджър след близо два часа, когато приключи урокът по шев, воден от една от сестрите. Трудното обаче беше как да направи така, че това да изглежда естествено. Всички деца бяха горе-долу на една възраст — възрастта, когато момчетата говорят с момчета, а момичетата с момичета, като и едните, и другите демонстративно избягват противоположния пол.

Възможността да си поговорят й се удаде отново в столовата, когато децата влязоха да пият мляко с бисквити. Лира прати Панталеймон, превърнат в муха, да поговори със Салсилия от стената до масата им, а тя и Роджър не се поглеждаха. Не беше лесно да разговаряш, когато вниманието на демона ти е насочено другаде, и Лира си придаде мрачен и недоволен вид, като надаваше ухо към разговора на демоните, които тихичко бръмчаха недалеч от нея. По едно време обаче до слуха й достигна познато име, произнесено от някакво девойче със светлоруси коси, което я накара да застане нащрек.

Името беше Тони Макариос. Панталеймон долови вълнението й и замълча, докато двамата с Роджър се вслушваха в разговора на децата.

— Не, аз знам защо го отведоха — заяви момичето и всички глави се обърнаха към него. — Защото демонът му не се променяше. Те си мислеха, че е по-голям, отколкото изглежда, и че не е дете. Всъщност демонът му не се променяше, защото самият Тони не се замисляше за нищо. Аз съм виждала как се променя. Казваше се Мишеловка…

— Защо толкова много се интересуват от демоните? — попита Лира.

— Никой не знае — сви рамене момичето.

— Аз знам — обади се едно от момчетата. — Те убиват демона ти и чакат да видят дали ще умреш.

— Добре де, защо им е да го правят толкова пъти с различни деца? — попита някой. — Стига им да го направят и веднъж, нали така?

— Аз знам какво правят — каза русото момиче.

Отново всички погледи се обърнаха към него, но опитът беше научил децата крият от възрастните за какво си говорят и сега всички успяха да запазят безгрижно, апатично изражение, макар да слушаха с напрегнато любопитство.

— Откъде? — попита някой.

— Бях с него, когато дойдоха да го отведат. В килера с бельото.

Момичето силно се изчерви. Но ако очакваше подмятания и насмешки, нищо подобно не последва. Всички деца слушаха внимателно и никое не си позволи дори да се усмихне.

— Стояхме тихо — продължи момичето, — но по едно време влезе сестрата, онази с тихия глас, и каза: „Хайде, Тони, излез. Знам, че си тук. Излез, нищо лошо няма да ти направим.“ А той попита: „Какво ще ми правите?“ „Просто ще те сложим да спиш, после ще направим една малка операция и ще се събудиш жив и здрав.“ Тони обаче не й повярва. Каза…

— Дупките! — обади се някой. — Правят дупка в главата ти, също като тартарите, сигурен съм!

— Млъкни! Какво още каза сестрата?

Дузина деца се бяха скупчили около масата заедно с демоните си, също така нетърпеливи да чуят какво се е случило.

— Тони искаше да знае какво мислят да правят с Мишеловката — продължи момичето. — А сестрата каза: „Ами, и тя ще заспи, също като теб.“ Тони й отвърна: „Ще я убиете, нали? Знам, че така ще стане. Всички знаем, че го правите.“ „Нищо подобно. Това е само нещо като малка операция. Просто ще резнем на едно място. Дори няма да те заболи, но за по-сигурно ще те приспим.“

Сега цялата стая беше притихнала. Сестрата, която следеше за реда, беше излязла, а прозорчето към кухнята беше затворено, така че никой не би могъл да чуе.

— Какво ще резнат? — попита едно момче с разтреперан от страх и вълнение глас. — Тя каза ли?

— Каза само: „Така ще пораснеш по-бързо.“ Каза, че трябвало при всички хора да бъде така. Затова демоните на големите не се променяли като нашите. Те правели тази операция, за да си останат демоните едни и същи, и така се пораствало.

— Но…

— Наистина ли…

— Какво, всички големи ли са оперирани?

— А какво каза…