Северно сияние

Лира тръгна след нея към столовата, където дузината кръгли бели маси бяха покрити с трохи и лепкави кръгчета от чашите. Мръсните чинии и прибори бяха струпани на метална количка. Прозорци нямаше и за да се създаде илюзия за светлина и простор, едната стена беше покрита с голяма фотограма на тропически бряг с ярко синьо небе, бял пясък и кокосови палми.

Мъжът, който я беше посрещнал, вземаше от кухненското прозорче поднос с храна.

— Яж — подкани я той.

Нямаше смисъл да се подлага на глад и тя изяде с апетит задушеното с картофи. За десерт имаше компот от праскови и сладолед. Докато се хранеше, мъжът и сестрата тихо си говореха нещо на съседната маса, а когато свърши, сестра Клара й донесе чаша топло мляко и прибра подноса.

Мъжът се приближи и седна срещу нея. Демонът му, мармотът, не беше вял и безличен като този на сестрата, а седеше спокойно на рамото му, гледаше и слушаше.

— Е, Лизи — каза мъжът. — Нахрани ли се добре?

— Да, благодаря.

— Искам да ми кажеш откъде си. Знаеш ли?

— От Лондон.

— А какво правиш толкова далеч на север?

— Татко ме доведе — изломоти тя със сведен поглед, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Не искаше мармотът да вижда очите й.

— Баща ти? Ясно. А той какво прави тук?

— Търгува. Докарахме тютюн от Нова Дания и купуваме кожи.

— Сам ли е баща ти?

— Не. Чичовците ми са с него. Има и други хора — неопределено отвърна тя. Не знаеше какво са му казали самоедите.

— А защо те е повел на такова пътешествие, Лизи?

— Преди две години взе мама и каза, че следващия път ще ме вземе и мен, но ме излъга. Аз много му се молих и накрая се съгласи.

— На колко си години?

— На единайсет.

— Чудесно! Ти си момиче с късмет, Лизи. Тези ловци, които те намериха, те доведоха на най-хубавото място на света.

— Не са ме намерили — възрази тя колебливо. — Те се биха. Бяха много и имаха стрели…

— Не вярвам да е било така, Лизи. Ти си се отдалечила от групата и си се изгубила. Ловците са те намерили да скиташ сама и те доведоха тук. Ето какво е станало.

— Но аз ги видях да се бият. Стреляха със стрели и… Искам при татко! — извика тя и усети, че наистина ще се разплаче.

— Тук си на сигурно място, докато дойде той — каза докторът.

— Видях ги да стрелят със стрели!

— Само така си мислиш. Това често се случва, когато е много студено. Заспала си и си сънувала, а сега не знаеш кое е истина и кое е сън. Не се тревожи, не са се били. Баща ти е жив и здрав и скоро ще дойде тук, защото на стотици мили наоколо няма друго поселище. Как ще се изненада само да те види жива и здрава! Сега сестра Клара ще те заведе в спалнята да се запознаеш с други момичета и момчета, които също като теб са се изгубили. Хайде, върви. Утре сутрин пак ще си поприказваме.

Лира се изправи, притиснала куклата до гърдите си, а Панталеймон скочи на рамото й. Сестрата отвори вратата и отново ги поведе по някакви коридори.

Лира вече наистина беше уморена, прозяваше се неудържимо и едва влачеше крака в плъстените пантофи, които й бяха дали. Панталеймон задрямваше и трябваше да се превърне в мишка, за да се приюти в джоба на халата й. В просъница Лира видя редица легла, детски лица, възглавница… после потъна в сън.

Някой я разтърсваше здраво. Първото, което направи, беше да опипа торбичката на кръста си. Всичко си беше на мястото. Опита се да отвори очи, но не успя. Никога не й се беше случвало така да й се спи.

— Събуди се! Събуди се!

Това беше изречено шепнешком, но от няколко гласа едновременно. С огромно усилие, сякаш търкаляше камък по стръмен склон, Лира отвори очи.

В мъждивата светлина на много слабата анбарна лампа над вратата тя видя три момичета, надвесени над нея. Не можеше да ги разгледа добре, защото очите й още лепнеха от съня, но бяха горе-долу на нейната възраст и говореха на английски.

— Будна е.

— Дали са й приспивателно, сигурна съм…

— Как се казваш?

— Лизи — изломоти Лира.

— Нова група деца ли са докарали? — попита едно от момичетата.

— Не знам. Само аз съм.

— Къде те намериха тогава?

Лира се помъчи да седне. Не помнеше да е пила приспивателно, но може би бяха сложили нещо в млякото й. Главата й беше празна като балон, а в слепоочията й пулсираше тъпа болка.

— Къде сме?

— В някакъв пущинак. Никой не ни казва.

— Обикновено докарват по няколко деца наведнъж…

— А какво правят? — успя да попита Лира, която вече се беше поокопитила. Панталеймон също се мъчеше да се събуди заедно с нея.

— Не знаем — отвърна най-приказливото от децата, високо червенокосо момиче с припрени движения и силен лондонски акцент. — Мерят ни, правят ни някакви изследвания…

— Измерват Праха — допълни пълничко чернокосо момиче, доста добродушно на вид.

— Ти пък откъде знаеш? — прекъсна го другото с червената коса.

— Така е — намеси се и третото, кротко и свито дете, което притискаше до гърдите си демон зайче. — Аз ги чух да си говорят.

— После ни отвеждат един по един и повече нищо не знаем. Никой не се връща — допълни червенокосото момиче.

— Има едно момче, което мисли… — започна пълничкото, но червенокоската го прекъсна:

— Не й казвай! Не още!

— Значи има и момчета? — попита Лира.