Северно сияние

— Каквото и да са правили в Болвангар, ние усещахме с цялото си сърце, че е нещо лошо. Лира е техен враг, значи ние сме нейни приятели. Това е, което знаем. Но има и още нещо — моят клан е в дружески отношения с циганите, откакто преди много години Отец Корам ми спаси живота. Ние изпълняваме тяхната молба. А те от своя страна се чувстват задължени на лорд Азриел.

— Разбирам. Значи теглите балона към Свалбард, за да угодите на циганите. А дотолкова ли е силно приятелството ви, че да ни върнете обратно, или ще трябва да чакам попътен вятър и да разчитам на снизходителността на мечките? Приемете го просто като приятелски въпрос.

— Ако можем да ви помогнем да се върнете в Тролезунд, господин Скорзби, ще го направим. Ние обаче не знаем с какво ще се сблъскаме в Свалбард. Новият крал на мечките е въвел много промени. Старите обичаи не се тачат вече. Приземяването ви може да има доста тежки последици. Освен това не знам как Лира ще стигне до баща си, нито какво е намислил Йорек Бирнисон. Знам само, че съдбата му е свързана с нейната.

— Аз също не знам, госпожо. Мисля, че той се е привързал към момичето и се изживява като неин защитник. Тя му е помогнала да си върне бронята. Кой може да каже какво чувства един мечок? Но ако някога мечка е обичала човек, това е Йорек. Колкото до кацането в Свалбард, то никога не е било лесно. И все пак, ако ви помоля да ме дръпнете накъдето трябва, ще се чувствам много по-спокоен. И ако има нещо, с което да мога да ви се отплатя, само ми кажете. Това е, има само още едно нещо, което искам да знам — на чия страна съм аз в тази невидима война?

— И двамата сме на страната на Лира.

— О, в това не може да има съмнение.

Облаците под тях им пречеха да преценят с каква скорост се движат. При нормални обстоятелства балонът летеше със скоростта на вятъра, но сега с помощта на вещиците той пореше въздуха, вместо да се носи заедно с него. От съпротивлението кошът се люлееше и подскачаше повече, отколкото при нормален полет.

Лий Скорзби се притесняваше за удобствата си далеч по-малко, отколкото за уредите си, затова внимателно ги провери един по един дали са достатъчно добре прикрепени. Според висотомера летяха на близо три хиляди метра над земята. Температурата беше минус двадесет градуса. Той беше виждал и по-силен студ, но сега никак не му се искаше да мръзне повече, затова разви платнището, което използваше в извънредни случаи, и го спусна пред спящите деца, а сам легна, опря гръб в стария си боен другар Йорек Бирнисон и бързо заспа.

Когато Лира се събуди, луната беше високо в небето и всичко наоколо беше посребрено, от кълбящите се облаци под тях до ледените висулки по краищата на балона.

Всички спяха — Роджър, Лий Скорзби и мечокът. До коша обаче все така невъзмутимо летеше вещицата.

— Колко остава до Свалбард? — попита Лира.

— Ако не излезе насрещен вятър, ще бъдем над Свалбард след дванайсет часа.

— Къде ще кацнем?

— Зависи от времето. Все пак ще се опитаме да избегнем скалите. Там живеят същества, нападащи всичко, което се движи. Ако можем, ще ви помогнем да кацнете по-далеч от брега и от двореца на Йофур Ракнисон.

— Какво ще стане, когато намеря лорд Азриел? Дали той ще иска да се върне в Оксфорд? Не знам трябва ли да му казвам, че съм наясно какъв ми е. Може би ще предпочете да си даде вид, че ми е чичо. Аз почти не го познавам.

— Той няма да иска да се върне в Оксфорд, Лира. Изглежда има нещо, което трябва да се направи в един друг свят, и лорд Азриел е единственият, способен да прехвърли мост през бездната между двата свята. Но ще му трябва нещо, което ще му помогне.

— Алетиометърът! — възкликна Лира. — Ректорът на „Джордан“ ми го даде и искаше да ми каже нещо за лорд Азриел, но не успя. Знам, че не е искал наистина да го отрови. Ще може ли лорд Азриел да разчете символите и да разбере как да прехвърли този мост? Бас държа, че мога да му помогна. Вече го тълкувам по-добре от когото и да било.

— Не знам. Не мога да кажа как ще го направи и какъв е смисълът да го извърши. Има сили, които разговарят с нас, но има и по-висши от тях. Но дори и за най-висшите съществуват тайни.

— Алетиометърът ще ми каже! Вече разбирам езика му…

Беше обаче твърде студено, за да го извади.

— Защо не усещате студ, Серафина Пекала?

— Усещаме студа, но не му обръщаме внимание, защото той не може да ни навреди. А ако се облечем топло, няма да почувстваме други неща — чистия звън на звездите, музиката на Аврора и нежната ласка на луната върху кожата си, от която няма нищо по-прекрасно. Струва си да помръзнеш малко заради тези неща.

— А аз мога ли да ги усетя?

— Не. Ако свалиш кожите, ще умреш от студ. Остани си облечена.

— Колко живеят вещиците, Серафина Пекала? Според Отец Корам — стотици години. Но вие изобщо не изглеждате стара.

— Аз съм на повече от триста години. Най-старата майка сред нас е на близо хиляда. Един ден Ямбе-Ака ще дойде да я прибере. Един ден ще дойде и за мен. Тя е богинята на мъртвите. Идва усмихната и добра и ти разбираш, че е време да си идеш.

— А имате ли мъже, или вещиците са само жени?