Северно сияние

— Има мъже, които ни служат, като Консула в Тролезунд. Има и такива, които вземаме за любовници и съпрузи. Ти си толкова млада, Лира, прекалено млада, за да го разбереш, но един ден ще го осъзнаеш. Мъжете преминават пред очите ни като пеперуди еднодневки. Ние ги обичаме — те са храбри, горди, красиви, умни. Но умират. Умират толкова бързо, че сърцата ни не спират да болят. Ние раждаме техните деца — вещици, ако са момичета, и хора, ако са момчета. И после, докато се огледаме, ги губим. Убити, посечени, отнесени от болест. Синовете ни също. Докато расте, момчето си мисли, че е безсмъртно, Майка му знае, че не е. И всеки път става все по-болезнено, докато накрая това разбие сърцето ти. Може би тъкмо тогава Ямбе-Ака идва да прибере душата ти. Тя е по-стара от тундрата. Може би за нея животът на вещиците е толкова кратък колкото е за нас човешкият.

— Обичахте ли Отец Корам?

— Да. Той знае ли го?

— Не знам, но съм сигурна, че ви обича.

— Когато ме спаси, той беше млад и силен, изпълнен с гордост и красота. Обикнах го веднага. Бях готова да се променя, да се откажа от звъна на звездите и музиката на Аврора. Никога вече да не полетя. Бих се отказала от всичко това, без дори да се замисля, за да се превърна в циганка, да му готвя, да деля леглото му и да му раждам деца. Ала никой не може да се промени, всеки си остава такъв, какъвто е. Аз съм вещица. Той е човек. Останах с него достатъчно дълго, за да му родя дете…

— Никога не го е споменавал! Момиче ли е? Вещица?

— Не. Момче, което умря в голямата епидемия, дошла от изток преди четиридесет години. Горкото дете! То дойде на този свят и си отиде от него като мушичка напролет и това изтръгна къс от сърцето ми и разби сърцето на Корам. Тогава ме повикаха да се върна при своите, защото Ямбе-Ака беше призовала майка ми при себе си и аз бях новата кралица на клана. Трябваше да си тръгна и аз го направих.

— Виждали ли сте се след това с Отец Корам?

— Никога. Получавах вести за него. Чух, че е ранен от скрелингите с отровна стрела, и му пратих билки и магии, които да го изцерят, но не намерих сили да се срещна с него. Чух как след това се пречупил и как помъдрял, научих, че е започнал да чете и да търси знанието, и се гордеех с него. Но времената бяха опасни за моя клан, заплашваше ни война между вещиците, освен това мислех, че може да ме забрави и да си вземе човешка жена…

— Никога не би го направил! — заяви Лира. — Трябвало е да отидете да го видите. Той още ви обича, знам го!

— Но той ще се срамува от старостта си, а аз не искам да му причиня мъка.

— Възможно е. Но поне би трябвало да му пратите вест. Така мисля аз.

Серафина Пекала замълча. Панталеймон се превърна в птица и литна към клонката й — признание, че може би са прекалили.

— Защо хората имат демони, Серафина Пекала? — първа наруши мълчанието Лира.

— Всички питат за това, но никой не знае отговора. Откакто има хора, има и демони. Това е, което ни отличава от животните.

— Да, вярно е, че сме различни… Например мечките. Странни същества са мечките, нали? Мислиш си, че са почти хора, а те вземат, че направят нещо толкова странно и диво… Но знаете ли какво ми каза Йорек? Че бронята била за него като демона за човека. Че е душата му. Но и в това са различни, защото той сам си е направил бронята. Когато го пратили в изгнание, му взели бронята, но той намерил небесен метал и си направил нова. Все едно си направил нова душа. Ние не можем да създадем сами демоните си. После хората в Тролезунд му дали да пие спирт и му откраднали и тази броня, но аз разбрах къде я крият и той си я взе обратно… Чудя се само защо му е да се връща в Свалбард. Те ще го посрещнат с оръжие, може да го убият… Аз обичам Йорек. Обичам го толкова много, че не искам да идва с нас.

— Той казвал ли ти е кой е?

— Само името си. Знам и онова, което ни каза Консулът в Тролезунд.

— Той е от благородно потекло. Принц. Всъщност, ако не беше извършил престъпление, сега щеше да е крал на мечките.

— Но техният крал се казва Йофур Ракнисон.

— Йофур Ракнисон стана крал след изгнанието на Йорек. Йофур е принц, разбира се, иначе не биха му позволили да седне на трона. Той обаче е по човешки умен — сключва споразумения, влиза в съюзи. Не живее като мечките в ледена крепост, а в новичък дворец и намеква за размяна на посланици с хората и за разработване на огнените мини с помощта на инженери хора… Много е хитър и е изкусен дипломат. Разправят, че той подтикнал Йорек към престъплението, за което бил изгонен, а според някои дори и да не е участвал в тази провокация, няма нищо против поданиците му да мислят така, защото това доказва колко е хитър и находчив.

— А какво е направил Йорек? Виждате ли, една от причините да го обичам е, че някога баща ми е направил същото и е бил наказан. Струва ми се, че двамата си приличат. Йорек ми каза, че е убил друг мечок, но не знам как се е стигнало дотам.