Северно сияние

— Идваш с нас. Ти си наша пленница. Хайде!

Уморена и уплашена, Лира се запрепъва след мечките по хлъзгавите ръбести камъни, като се чудеше с каква хитрост ще се измъкне този път.

19. Пленничеството

Мечките поведоха Лира през един овраг между скалите, където мъглата беше още по-гъста, отколкото на брега. Писъците на скалните призраци и шумът на прибоя се чуваха все по-слабо, докато се изкачваха нагоре, и скоро до тях долитаха само крясъците на морските птици. Катереха се мълчаливо по скалите и преспите, а Лира се взираше внимателно в мъглата и напрягаше слуха си, но по нищо не личеше, че не е единственият човек в Свалбард. А Йорек можеше да е мъртъв.

Командирът на мечките не й проговори, докато не се озоваха на равна площадка. Там спряха. Съдейки по шума на вълните, сигурно бяха на върха на скалите. Лира си помисли за бягство, но не се реши да предприеме каквото и да е.

— Погледни нагоре — каза мечокът, когато един порив на вятъра разтвори завесите на мъглата.

Светлината беше оскъдна, но Лира все пак се взря и остана изумена. Стояха пред огромна каменна сграда. Беше висока поне колкото най-високата част на „Джордан“, но далеч по-масивна и цялата украсена с барелефи, представящи победите на мечките — покорени скрелинги, оковани тартари, затворени в огнените мини, цепелини, каращи дарове от целия свят на краля на мечките Йофур Ракнисон.

Поне така й обясни командирът на отряда и тя трябваше да приеме думите му на доверие, защото всяка издатина на богато украсената фасада беше приютила морски птици, които грачеха, крещяха и летяха наоколо, а изпражненията им бяха покрили цялата сграда с мръснобели струпеи.

Мечките обаче като че не забелязваха мръсотията. Поведоха Лира към огромна арка, замръзналата земя под която беше покрита с птичи нечистотии. Следваше широк двор, голямо стълбище и няколко порти, на всяка от които стоеше мечок в броня и ги пропускаше само след като чуеше паролата. Броните им бяха полирани и лъскави и всички имаха пера на шлемовете. Лира неволно ги сравняваше с Йорек Бирнисон и сравнението винаги беше в негова полза — той беше по-могъщ, по-грациозен и бронята му беше истинска, с петна от ръжда и кръв, със следи от битките, а не елегантно украшение като тези на сънародниците му.

Колкото по-навътре влизаха, толкова по-топло ставаше. Усилваше се и миризмата. Дворецът на Йофур Ракнисон вонеше отвратително на гранясала тюленова мас, тор, кръв и помия. Лира смъкна качулката си да се разхлади и сбърчи нос. Надяваше се, че мечките не разбират човешките гримаси. На всеки няколко метра имаше железни скоби, в които бяха поставени газени лампи, и в мъждивата им светлина не винаги беше лесно да се ориентира.

Най-сетне спряха пред тежка желязна врата. Стражът дръпна масивното резе, а командирът внезапно бутна Лира вътре с огромната си глава и я просна на пода. Още преди да се е изправила на крака, резето щракна зад гърба й.

Беше тъмно като в рог, но Панталеймон се превърна в светулка и разреди малко тъмнината. Бяха в тясна килия, по чиито стени се стичаше влага, имаше само една каменна пейка. В дъното тъмнееше купчина дрипи, които вероятно трябваше да представляват легло, и това беше всичко.

Лира седна и заопипва дрехите си за алетиометъра.

— Доста го блъскахме, Пан — прошепна тя. — Дано да е цял.

Панталеймон кацна на ръката й и я освети, докато Лира се опитваше да се съсредоточи. Една част от нея ликуваше, че макар да е в ужасна опасност, е достатъчно спокойна да тълкува алетиометъра. Символите, които й бяха нужни, за да зададе въпросите, сами изникваха в главата й така естествено, както мускулите движеха ръцете и краката й. Дори не й се налагаше да мисли за това.

Тя завъртя стрелките и мислено зададе въпроса: „Къде е Йорек?“

Отговорът не се забави: „На един ден път оттук, отнесен от балона, но бърза насам.“

„А Роджър?“

„Той е с Йорек.“

„Какво ще направи Йорек?“

„Мисли да нахълта в двореца, за да те отърве, независимо от всички трудности.“

Тя остави алетиометъра, този път истински разтревожена.

— Те няма да му позволят. Прекалено много са. Защо не бях вещица, Пан! Тогава ти щеше да излезеш, да му отнесеш вест и щяхме да измислим подходящ план…

В този миг се случи нещо, което я накара да настръхне.

В тъмното, само на няколко крачки от нея прозвуча мъжки глас:

— Коя си ти?

Тя скочи на крака с вик. Панталеймон се превърна в прилеп и запищя над главата й.

— Коя си? — повтори мъжът. — Кажи, де! Говори!

— Стани пак светулка, Пан — изрече момичето с разтреперан глас. — Но не се приближавай много.

Светлинната затанцува във въздуха и закръжи около главата на човека. Оказа се, че дрипите в ъгъла не са били завивки, а мъж с посивяла брада, прикован към стената, чиято сплъстена коса се спускаше върху раменете. Демонът му, изнемощяла змия, лежеше на скута му, само езикът й се стрелкаше от време на време към пърхащия наоколо Панталеймон.

— Как се казвате? — попита Лира.

— Джотам Сантелия — отвърна човекът. — Професор съм към Кралската катедра по космология на Глостърския университет. А ти коя си?

— Лира Белакуа. За какво ви затвориха?