Северно сияние

— Свадата е била заради женска. Когато станало ясно, че Йорек е по-силният, другият мечок не пожелал да се предаде, както е обичаят. При цялата си гордост мечките винаги признават превъзходството на по-силния и отстъпват, но онзи кой знае защо не го направил. Разправят, че Йофур Ракнисон му е втълпил нещо или му е дал някакви билки. Във всеки случай младият мечок отказал да се покори, а Йорек Бирнисон позволил яростта му да надделее над разума. Нататък присъдата била ясна: можел е да го рани, но не е трябвало да го убива.

— Значи е щял да бъде крал — каза Лира. — И аз чух нещо за Йофур Ракнисон от Странстващия професор в „Джордан“ — той е бил на север и се е срещал с него. Каза… жалко, че не си спомням добре думите му. Нещо в смисъл, че се е добрал с измама до трона… Мисля си какво ми каза веднъж Йорек — че никой не може да измами мечка, и ми го доказа. Излиза обаче, че и двамата с противника ми са били измамени. Може би човек не може да измами мечка, но самите мечки могат. Само че… Хората в Тролезунд са успели, нали така? Дали са му да пие и са му взели бронята.

— Може би могат да бъдат излъгани, когато постъпват като хора — вметна Серафина Пекала. — Ако се държат като мечки, това сигурно не може да стане. При нормални обстоятелства мечките не пият. Йорек Бирнисон е пил, за да забрави срама от изгнанието, и това е позволило на хората в Тролезунд да го измамят.

Лира кимна. Тази мисъл й хареса. Йорек я изпълваше с безкрайно възхищение и сега беше доволна, че намира потвърждение на благородството му.

— Добре се сетихте — каза тя. — Нямаше да знам, ако не ми бяхте казали. Мисля, че сте по-умна от госпожа Колтър.

Лира се замисли и задъвка парчето тюленово месо, което намери в джоба си.

— Серафина Пекала — обади се момичето по някое време, — какво е Прахът? Защото си мисля, че всички тези проблеми са заради него, но никой не ми е казал още какво представлява.

— Не знам — отвърна Серафина Пекала. — Вещиците никога не са се вълнували от Праха. Мога само да ти кажа, че където има свещеници, има и страх от Праха. Госпожа Колтър не е свещеник, разбира се, но е могъщ агент на Магистратурата. Тя е създала Жертвения съвет и е убедила Църквата да плаща за Болвангар именно заради интереса си към Праха. Не можем да разберем подбудите й, но има много неща, които не разбираме. Виждаме, че тартарите пробиват дупки в черепите си, и се чудим колко е странно това. Така че Прахът е странно нещо и ние също се питаме що за чудо е, но не убиваме и не разрушаваме, за да го разберем. Оставяме това на Църквата.

— Църквата? — повтори Лира.

Спомни си един разговор с Панталеймон в Блатата, когато умуваха коя ли е силата, която движи стрелките на алетиометъра, и се сетиха за странната въртележка в олтара на „Гейбриъл“. Тамошният свещеник изобщо не криеше, че за религията елементарните частици са от особено значение.

— Възможно е — кимна тя. — Църквата държи в тайна какво ли не. Но повечето й тайни са стари, а Прахът не е. Чудя се дали лорд Азриел не може да ми каже…

Лира отново се прозя.

— По-добре да легна, защото ще замръзна. И долу на земята ми беше студено, но такъв студ като сегашния не съм виждала. Ако стане още малко по-студено, сигурно ще умра.

— Тогава лягай и се увий хубаво в кожите.

— Да, така ще направя. А ако трябва да умра, по-добре да е тук, отколкото долу. Когато видях онова острие, казах си: „Край!“ И двамата си мислехме така. Ужасно беше! Хайде, лягаме си. Събудете ни, когато пристигнем.

Тя се вмъкна сред кожите и се притисна до Роджър. Всяка частица от тялото я болеше, вкочанена от дяволския студ.

Така четиримата спящи пътешественици продължиха пътя си в заледения балон към скалите и глетчерите, към огнените мини и ледените укрепления на Свалбард.

Серафина Пекала събуди аеронавта, който тутакси отвори очи. Беше омаломощен от студа, но веднага усети, че нещо не е наред. Кошът се люлееше и подскачаше бясно, а четирите вещици, които държаха въжето, едва удържаха балона. Ако го пуснеха, вятърът веднага щеше да го отклони от курса и да го понесе към Нова земя с близо сто мили в час.

— Къде сме? — извика аеронавтът.

Лира също се събуди от люшкането и студа, от който тялото й се беше вкочанило напълно.

Не чу отговора на вещицата, но в светлината на анбарния фенер видя как Лий Скорзби дръпна рязко въжето, водещо към балона и го нави на една кука.

— Изпуснах малко газ — обясни той на вещицата. — Ще се снижим. Прекалено високо летим.

Серафина Пекала извика нещо в отговор, но Лира отново не чу думите й. Роджър също отвори очи. Скърцането на коша можеше да събуди и мъртвец, дори и да не беше люшкането и разтърсването. Демонът на Роджър и Панталеймон се вкопчиха един в друг като мармозетки, а Лира едва се сдържа да не скочи на крака.

— Няма нищо! — бодро изрече Роджър. — Ще кацнем, ще си запалим огън и ще се стоплим. Имам кибрит. Откраднах го от кухнята в Болвангар.

Балонът наистина започна да се спуска, защото няколко секунди по-късно се озоваха в плътен мразовит облак. Приличаше на най-гъстата мъгла, която Лира беше виждала някога.