Шестима братя

— Май е най-добре да забравим — каза, посочвайки към мен, а след това към билярдната маса. Но и двамата знаехме, че говореше за нещо повече от това. Може би намекваше да забравим за това. Като под „това“ имах предвид фойерверките, изгарянето и напрежението, което протичаше между нас всеки път, щом бяхме близо един до друг.

Знаех точно какво има предвид.

И нямах намерение да забравям нищо.

Разсъдъкът ми крещеше да млъкна и че ще е най-добре да стоим настрана един от друг, защото колкото повече се доближавах до Джейс, толкова по-вероятно беше да разбере коя съм.

— Не искам да забравям — казах и пристъпих напред, като скъсих разстоянието помежду ни. Приведох се над билярдната маса с щека в ръка и наклоних главата си настрани. — Идвай тук и ми помогни да разбия тези топки.

Той се засмя и потърка врата си с ръка, както правеше някога, когато беше несигурен или смутен.

— Ами ако не искам? — попита с весел блясък в очите.

Усмихнах се и се изправих, като насочих върха на щеката към скута му.

— Тогава ще разбия твоите топки — пошегувах се и се обърнах обратно към масата.

Джейс се засмя на шегата ми и обръщайки се, нагласи бялата топка на линията за разбиване.

— Не държиш щеката правилно — каза той и когато се канех да му отвърна с някоя хаплива забележка, сърцераздирателен писък разцепи тишината, карайки ме да подскоча.

— Какво, по дяволите…? — въздъхна Джейс и закрачи към вратата. Огледа се в коридора, явно чудейки се откъде бе дошъл вика. Втори писък, по-кратък този път, го накара да се обърне рязко наляво и да поеме към гаража, където бях зарязала безжизненото тяло на Чад. Завлачих се бавно след него, като не бях много сигурна какво да правя. Не бях мислила за последиците. Да се отдръпна назад или да го последвам?

Мамка му. Исках да видя какво се случва. Знанието беше сила и тем подобни щуротии. Влетях в гаража и подминах малкото останали мотори вътре.

Точно в този момент бръмченето на „Харли“ изпълни тишината и се засили, когато цяла дузина мотори навлязоха в пределите на сградата. Масивната автоматична порта започна да се вдига и светлината нахлу в полупразната зала. Джейс изтича до вратата с вдигнати ръце, пречейки на моторите да заемат местата си в помещението. Звукът от двигателите беше оглушителен и отекваше с такава сила по стените, че се чувствах така, сякаш бях вътре в машината. Исках да запуша ушите си с длани, но се сдържах.

Не можех да покажа слабост пред тези хора.