Шоколад

— Ами ако не е проблем… — Днес се държеше някак по-различно. В гласа й се долавяха остри нотки, преднамерено нехайство, прикриващо крайна напрегнатост. Носеше черна сламена шапка, поръбена с панделка, беше облякла палто — също черно, — което ми се видя ново.

— Много си шик днес.

От устата й се понесе скрибуцащ смях.

— Мога да ти кажа, че от бая време не съм чувала за себе си подобно нещо — рече, забождайки пръст в един от високите столове на бара. — Как мислиш, дали ще успея да се възкатеря, без да си счупя крак?

— Ще ти донеса стол от кухнята — предложих веднага, но възрастната дама ме възпря с авторитетен жест.

— Глупости! — Огледа мястото. — На младини бях като катерица. — Повдигна дългата си пола, отдолу се показаха тежки ботуши и безформени сиви чорапи. — Катерех се най-вече по дърветата. Избирах си някой клон и замерях със съчки минувачите долу. Ха! — Доволно изсумтяване в мига, в който се покачи на стола, като се подпираше върху плота. Изпод черната й пола внезапно се завъртя вихърна алена спирала.

Арманд се изпъчи на стола, изглеждаше нелепо доволна от себе си. Внимателно приглади полата си върху ярката фуста. — Бельо от червена коприна — поясни, уловила погледа ми. — Сигурно ме мислиш за дърта глупачка, ама на мен си ми харесва. Толкоз години изкарах в траур, вече си мисля, че всеки път, когато благоприличието позволява да облека цветна дрешка, някой опъва петалата. Почти се бях отказала да нося каквото и да било друго освен черно. — В погледа й напираше смях. — Бельото обаче, е, то е друга работа. — Сниши заговорнически глас: — Пощенска пратка от Париж. Струваше ми цяло състояние. — Залюля се през беззвучен смях на високата си стойка. — Е, та какво стана с онзи шоколад?

Направих й го силен и черен, а предвид диабета й добавих най-малкото възможно количество захар, което ми се стори прилично.

Арманд забеляза колебанието ми и заби обвинителен пръст в чашата.

— Никакво дозиране! — заповяда ми. — Ще се черпим. Шоколадови сладки, от ония захаросани близалки, всичко. Не си и помисляй да се държиш с мен като другите, сякаш нямам достатъчно мозък в главата Да ти изглеждам ненормална?

Признах, че не.

— Е, щом е така… — Отпи от силната, подсладена смес с видимо доволство. — Добре. Хмм. Много добре. Предназначено е да дава енергия, нали? Как беше, как го наричахте, стимулант?

Кимнах.

— И афродизиак, както съм чувала — добави закачливо, като ме стрелна с поглед над ръба на чашата си. — Онези дъртофелници в кафенето да внимават. Човек никога не е прекалено стар за забавления! — Стържещ смях. Говореше кресливо и превъзбудено, съсухрените й ръце играеха. На няколко пъти повдигна едната към ръба на шапката, като че да я нагласи.

Погледнах часовника си тайничко под плота, но тя ме видя.

— Не очаквай да се появи. Този мой внук. Така или иначе, не ми се вярва.

Всеки един от жестовете й бе достатъчно опровержение на тези думи. Сухожилията бяха изпъкнали по врата й като на древен шаман.

Побъбрихме си малко за това-онова, обсъдихме идеята на децата за фестивал на шоколада. Арманд се запревива от смях, когато стигнах до Христос и папата от бял шоколад. Не подминахме и речните цигани. Както се оказа, Арманд бе поръчала хранителни продукти за тях на своята сметка, за голямо възмущение на Рейно. Рижия предложил да й плати в брой, но тя предпочела за благодарност да й поправи течащия покрив. Което щяло да вбеси Жорж Клермон, сподели с дяволита усмивка.

— Ще му се да си мисли, че само той може да ми помага — продължи тя видимо доволна. — И двамата са еднакво отвратителни, непрекъснато опяват за срутвания и влага. Искат да ме натирят от къщата ми, това е. Да ме изгонят от прекрасната ми къща и да ме натикат в някакъв си прокажен въшлив старчески дом, където трябва да искаш разрешение дори за да отидеш до банята. — Беше възмутена, черните й очи святкаха. — Е, аз пък ще им дам да се разберат — обяви накрая. — Рижия някога е бил строител, преди да тръгне по реката. Той и неговите приятели ще се справят прекрасно. И предпочитам да си платя, както си му е редът, вместо да оставя онзи имбецил да свърши работата без пари.

Намести шапката си с треперливи ръце.

— Хич не го чакам, да знаеш.

Разбрах, че не говори за същия човек. Погледнах си часовника. Четири и двайсет. Вече се смрачаваше. И въпреки това бях абсолютно сигурна… Ето какво става, когато се месиш, ядно си помислих. Толкова е лесно да причиниш болка някому, да навредиш на самия себе си.

— Хич не съм си и помисляла, че ще дойде — продължи Арманд с все същия ясен, категоричен глас. — Тя се е погрижила достатъчно. Подучила го е. — Започна да слиза от мястото си. — Вече ти загубих достатъчно от времето — допълни набързо. — Трябва да…

— M-memee53.

Извръща се внезапно и рязко. Почти съм убедена, че ще падне на земята. Момчето стои притихнало на прага. Облечено е в джинси и моряшка фанелка. На главата му се мъдри мокра бейзболна шапка. В ръката си стиска овехтяла книга с твърди корици. Гласът му е тих и смутен.